– А коя е тази жена?...
– Нямам представа с какво се занимава там. Сега си спомням името й. Казва се Емили Льобурде.
– Емили Льобурде – повтори след мен той. – Може би не е съвпадение. Тази фамилия се среща рядко.
Постепенно парченцата от мозайката идваха на местата си. Виждах безупречно белите зъби на Изиам, усмивката му в момента, когато ми връчваше дебелия плик от амбалажна хартия, пълен с писма, сетне собствената си учудена физиономия, когато открих, че едно от тях не бе адресирано до мен. Два пъти една и съща грешка, за да запомня със сигурност името на получателката, Емили Льобурде. Спомних си, че върху един от пликовете бе отбелязан статутът на хотела: ОАД „Шарм“. Съобщих тази подробност на Франсоа, който веднага се хвана за нея.
– Подобно уточнение никак не е случайно. Което и да е това лице, то непременно е свързано с управата на заведението. Дали вашият Изиам няма все пак някаква представа коя би могла да бъде?
– Изобщо няма представа. Каза ми, че никога не е виждал тази жена. Само че, когато първия път погрешка ми даде писмото, направи проверка в шкафа за кореспонденция зад бюрото на рецепцията. Това означава, че тя редовно получава писмата си на адреса на хотела.
– Може би го използва като пощенска кутия – предположи замислено той. – А това ме подсеща нещо.
– Какво?
– Смятам, че бихме могли да направим възможно най-пълен и точен опис на цялото недвижимо имущество на фамилията Барле: кой какво притежава, какъв дял, кой какво е наследил и от кого...
– Като се има предвид богатството им, няма да бъде лесно.
– Права сте. Само че нещо ми нашепва, че бихме могли да поровим в тази посока. Вижте: ако Давид бе наследил дома на госпожица Марс, а не обратно, тези прословути видеозаписи никога нямаше да стигнат до нас.
За мен подобно перспектива все още бе неясна, но не можех да одобря намерението му и реших да се доверя на неговия нюх на опитен журналист.
– Но, от друга страна, не мога да не се съглася с вас – добави Маршадо, без да си поеме дъх, възбуден като попаднало на следа ловно куче. – Вероятно ще се натъкнем на доста тъмни сделки. Здравата ще трябва да се потрудим, за да очертаем общата картина.
– Защо казвате това?
– Защото като имаме предвид аферата East-X Prod, явно за Барле е обичайна практика да прибягват до финансов илюзионизъм, до фиктивни и офшорни фирми...
Фактът, че е решил да рови толкова дълбоко в мрачните дълбини на империята „Барле“, бе доказателство за неговата лоялност към мен и за решителността му да стигне докрай.
– Преди малко споменахте, че най-интересно е онова, което не сте намерили... Какво имахте предвид?
– А, да – отвърна той и разбрах, че се усмихва. – Познайте, чие досие така и не можах да открия?
– Орор...? – колебливо предположих аз.
– Точно така. Орор Делбар. Не присъства в документите на Отдела за медико-социални грижи в Ил е Вилен.
– Сигурен ли сте? Дори под друга фамилия? Тази на биологичните й родители например?
– Не, невъзможно. Всички деца са регистрирани с фамилиите на осиновителите. Например: Давид Барле, а не Льобурде. Така или иначе, проверих всички Орор през периода 1975 – 1978 година... Не открих нищо.
Точно в този момент ми се щеше да бъда с него и сама да прехвърля документите един по един. Не се знае. Късният час, умората... Може да е пропуснал досието на Орор, да е минало пред очите му, без да обърне внимание, да се изплъзне от вниманието му в тези дебри на прекършеното детство.
Значи, Орор Делбар отсъстваше от тези архиви. Следователно изобщо не е била осиновявана. Потънах в продължително мълчание, размишлявайки върху причините, които биха накарали толкова различни помежду си хора като Луи и Давид Барле, Ребека Сибони и Флоранс Делбар, с толкова различни интереси, да лъжат пред мен в един глас.
В този момент на вратата се почука няколко пъти и се наложи да прекъсна разговора с Маршадо.
– Ел? Ел, спиш ли?
София.
Когато най-сетне й отворих, тя ми призна, че дълго време е бродила из квартала, преди да се осмели да се качи до шестия етаж, за да ме потърси. Тревожела се за мен. Сипеше плоски като паркета извинения, опитвайки се да използва доброто си настроение като балсам за душевните ми рани.
– Хей, като си помисля само... Ти си сгодена!
– Да... И какво от това?
– След като си сгодена, значи ще се омъжиш, красавице. Този път наистина!
Това изобщо не беше толкова сигурно. Шансовете един ден да мина под венчило с Луи ми се струваха толкова хипотетични, колкото преди една година с Давид. Само че не ми даваше сърце да се опълча на усилията й да се покаже от най-добрата си страна. За пореден път тази нощ й простих, увлечена от нейната жизнерадост и заразителна усмивка.