– Все пак това е най-свестният клуб на „Пигал“ – опита се да ме успокои София. – Посещават го предимно съвсем прилични двойки.
„Прилични колкото рижата здравенячка в Сен Мало?“, възразих й мислено аз.
До обяд и през по-голямата част от следобеда препрочитах бележките за моите бъдещи мемоари, като внесох известни поправки и сравнявах някои факти, които ми се струваха противоречиви. Съпоставях вчерашните си спомени с днешните събития.
Дали писмените послания на Луи ме караха да правя това, или че Маршадо бе одобрил моята първа хроника? Чувствах се напълно разкрепостена пред клавиатурата. Думите се лееха спонтанно и безспир. Колебаех се единствено по отношение на по-непристойните пасажи. Не че се смущавах от тях. Напротив, горях от желание да ги преживя отново, а и наложеното от Луи очакване ме разпалваше и трудно подбирах най-подходящите изрази. Когато пиша за секса, неизбежно си давам сметка, че той е нещо, което трябва да се изпита, и то незабавно.
Прекъснах работата, за да си даря сама онова удоволствие, от което обстоятелствата ме лишаваха. Пробвах дори вибриращите слипове, които София ми бе подарила в момент, когато бях изпаднала в пълно сексуално отчаяние. Сега бях в същото състояние. В резултат получих пикантен гъдел, но не и оргазъм.
След вечеря облякох рокля до средата на бедрата без бельо, но в този момент се сетих нещо. Нямах представа до какъв обрат би могло да се стигне в резултат от моята малка хитрост. Ако Давид е научил или подозира, че съм се добрала до записите му с рускините, би могъл да ги изтрие още тази вечер. Не бях забравила, че Арман има достъп до дома на Луи.
За съжаление, вече нямах време. Когато излязох на улицата, за пореден път се обадих на София:
– Софи, имам една последна молба към теб.
– Предупреждавам те, че ако имаш намерение да ме накараш да дойда с теб в „Ту муунс“ заедно с Фред... отговорът ми е не!
Нелепото й предположение ме накара да прихна, макар в момента никак да не ми бе до смях.
– Не. Бива си го като идея, но не е това...
– Слушам те.
– Бих искала още сега да наминеш през „Шарм“.
– Веднага ли? – изписка тя. – Но аз си мислех, че...
– Чакай. Не съм приключила. Намери Изиам. Той има дубликат на моите ключове. Мини след това през моята гарсониера и вземи ключовете от дома на госпожица Марс. Ще ги намериш на нощното шкафче.
– А после?
– После върви на улица „Тур де Дам“, влез у Луи и намери залата за наблюдение, за която ти разказвах...
– В сутерена ли?
– Да, в сутерена. Направи презапис на видеото в твърдия диск. Много е лесно, записите са в хронологичен ред. Последният е първи в списъка.
– Само че сама няма да мога да направя това!
– Затова ще отидете двамата с Фред. Сигурна съм, че има флашка на ключодържателя си, която ще свърши работа.
Очевидно бе, че няма да успее да свърши всичко и след това да ми дойде на помощ в хотел „Шарм“...
Резултат: със сигурност в уречения час щях да се озова там сама. Освен ако Фред не поемеше риска да хвърчи с пълна скорост през града с мотоциклета. Освен ако не удължа престоя си в онзи парижки храм на свободните нрави.
„Ту муунс“ напълно заслужаваше репутацията си. Разбрах това още от входа с двамата чернокожи охранители с бръснати черепи, които стояха като статуи със стиснати челюсти. След тях, пред масивната резбована врата се издигаха две гигантски тайландски статуи. Отвъд нея малко гише отдясно очакваше посетителите. Недотам любезна млада жена с блуждаещ поглед ми подаде бяла хавлия, оранжева плажна поличка и лента за ръката с джобче, натъпкано с презервативи.
– Колко ви дължа?
– Николко. Днес входът е свободен за сами жени.
Без повече обяснения тя натисна бутона и отключи червената врата отляво. Вътре веднага ме обгърна топлината, идваща от облицованите с дърво стени и волното настроение, което цареше на бара и в чакалнята, където няколко двойки, вече по плажни полички, спокойно разговаряха, докато отпиваха от коктейлите. До началото имаше доста време, но в заведението вече имаше доста посетители.