От всички тези глупости направо ми се повдигаше и се опитах да потисна отвращението си с чаша свеж коктейл „Монако“. Сама по себе си тази публикация бе достатъчно основание да бъда тук, за да се срещна с мъжа, който тъкмо в този момент се появи пред мен.
– Може би се повтарям... но вие сте все така очарователна.
Журналистът ми се стори като обвит в ореол от ослепителна светлина, с бяла риза и кремава панамена шапка, обичайно небрежно облекло за обикновен ден от седмицата. Не му липсваше класа и дори известен чар, особено за онези, които харесват стила, присъщ на известните репортери, към който той се придържаше стриктно.
– Наистина се повтаряте. Но мога да го понеса – отвърнах глезено аз.
Той придърпа един червен фотьойл на бели ивици и седна срещу мен, като се разположи в него с онази непринуденост, която отличава парижаните, радващи се на определено благополучие.
Без да дочакам да направи поръчката, тикнах вестника пред очите му, отворен на пълната с хули страница.
– Хм... Какво би трябвало да кажа? – запита той, след като прегледа разсеяно написаното. Може би, че не одобрявам моралните скрупули на този господин?
– Не искам от вас да защитавате стореното от Луи. Моля ви да ми помогнете да бъде спряна тази кампания, която го облива в кал.
В отговор той вдигна вежди в недоумение.
Не можех да му се сърдя. Особено след онова, което бях открила за Луи предишната вечер, бях наясно, че що се отнася до окалването, той се справяше отлично и сам.
Не бях прочела докрай бележките от блога Ел & Луи, но онова, което видях, бе достатъчно, за да се почувствам унизена: повечето пасажи повтаряха почти буквално моите изповеди в „Десет-пъти-дневно“. Същият онзи бележник, който бе пропаднал в първа стая. И не това бе най-лошото. На всичко отгоре посетителите в Интернет бяха приканени да гласуват, като дадат от една до пет звезди на сцените, които най-много са им харесали. По този начин негласната надпревара между мен и Луи от последните седмици бе предоставена за публична оценка, а моите изпълнения сведени до постиженията на кобилка по време на конни състезания. Спестявам ви непристойните, понякога дори груби коментари, които очевидно не бяха контролирани от модератор...
Всичко това бе не само позорно и обидно, а и насилие над нашата интимност. Над моята интимност. Чувствах се като поставена във витрина, изложена пред погледите на тълпата, подобно на сексуалните експонати в галерията „Соваж“. И макар моралната непримиримост на Антоан Гобер да ме отблъскваше органически, вече споделях позициите му поне в едно отношение: не всичко може да бъде излагано на показ, нито пред кого да е... А още по-малко без знанието на човека, превърнат по този начин в обект. Луи, моята любов, Луи, моят мъж и моята страст, Луи, когото не бях престанала да обожавам въпреки оскърбленията, Луи, който ме омагьосваше, тревожеше и изумяваше с всяко свое действие, този човек чисто и просто ме бе предал.
Освен ако това не беше някаква нова игра, жестока шега, предназначена да изпита за сетен път силата на моите чувства? Нима заради мен не бе подложил на риск отношенията с брат си? И дори целостта на семейството си? А аз самата какво му давах в замяна? До какъв аршин би могъл да прибегне, за да измери моята любов?
Реших засега да не разкривам пред Маршадо съществуването на този сайт. Изложбата на Давид Гарше, жалбата на Гобер, репутацията на Луи според мен бяха напълно достатъчни.
– Давид ли ви обеща помощ от моя страна?
– Не... – признах аз. – Самата аз ви моля за това.
– И какво си въобразявахте, че мога да сторя?
– Не знам. Някаква намеса, която да постави дебата на по-високо равнище: мнение на експерт, нещо като...
Замислих се за момент, преди да продължа:
– Нещо като: призванието на художествения авангард е да преодолява условностите, а прибягването до секса в най-новаторските творби винаги е било важен инструмент за напредъка на обществото, който отива далеч отвъд предела на спалнята – импровизирах набързо аз. – Сексът като предмет на изкуството е подобен на ледоразбивач срещу конформизма и имобилизма на обществените слоеве. Ако върху подобни художествени форми бъде наложена забрана, очаква ни най-мрачно мракобесие.
Потрепването на клепките му показа, че искрено се наслаждава на казаното от мен.
– „Ледоразбивач срещу конформизма“, никак не е лошо.
– Да, може – отвърнах скромно аз. – Нямам намерение да ви поучавам как да съставите подобен текст.
Той се завърна към обичайния си безстрастен тон, като промърмори: