Давид определяше мястото на сексуалността в живота на Луи като обсебеност. Ала не трябваше ли тя да бъде възприета по-скоро като начин на общуване, единственият, с който той разполага? Единственият, който той владее? В такъв случай дългата поредица от изпитания, на които ме подлагаше (блогът бе просто пореден епизод, без съмнение по-зрелищен и оскърбителен от предишните), не бе нищо повече от доста брутален начин да възстанови връзката с мен, която смяташе за прекъсната? Или пък да я направи по-здрава отвъд думите и дори отвъд ласките? Сексът бе въздигнат в ранга на изкуство, на изтънчен способ за диалог и дали в резултат не би могъл да бъде сравнен с форма на телепатия? Начин за установяване на взаимност отвъд думите, телата и дори на насладите?
Ако това бе вярно, той нямаше така лесно да се откаже от странните си навици. И в такъв случай трябваше да се подготвя за живот, белязан от експерименти, някои от които не бяха далеч от гаврата. Бях ли готова да приема това? Да позволя вирусът на перверзното постепенно да прониква в мен, ден след ден, съпроводен от всички съпътстващи го неприятни последици?
Не, просто не можех да се съглася с този странен език, нуждаех се от просто и ясно обяснение, без всички тези сложни главоблъсканици. Исках само да ме прегърне, да почувствам свежия допир на кожата му до моята, устните му да се долепят до моите, за да ми вдъхнат доверието, което ми липсваше.
В моята гарсониера ме очакваха две добри новини: вече имах Интернет, а в пощенската кутия открих копие от акта за раждане на Давид, за което бях изпратила молба от кибер кафето на булевард „Себастопол“ чрез официалния уебсайт на кметството в Сен Мало. За щастие, благодарение на проекта за брачен договор от миналата година притежавах всички данни, с които да подкрепя молбата си: всички негови лични имена (Давид, Марк, Албер), датата на раждане, като отбелязах подозрителната дата 5 януари 1969 г., и най-сетне имената, фамилиите и родните места на неговите родители. Това бе напълно достатъчно да се сдобия със съответния сертификат.
Оказваше се, че никак не е трудно да откраднеш нечий живот, тъй като чрез уместно използваните оскъдни сведения бях успяла да получа официални документи от местната и държавната администрация относно Давид. Тъй като съмненията ми се бяха потвърдили, се обадих на нотариуса Вюрман:
– Добър ден, на телефона е госпожица Лоран... Търся господин Вюрман във връзка с моя брачен договор... Не, нямам намерение да го анулирам.
Откъде му бе хрумнала подобна идея? Толкова често ли се случваха подобни неща? Или в дискретната атмосфера на неговата кантора служителите бяха обсъждали и се бяха забавлявали с младата жена, която се отказва от брак с един мъж, за да се омъжи след това за неговия брат?
– Бих искала просто да уточня, че не желая наскоро купеният от мен апартамент да бъде включен като част от моето имущество... Да, точно така.
Рождената дата на Давид до такава степен ме бе обсебила, че изобщо не бях обърнала внимание на останалата част от документа. Канех се да го прегледам набързо, когато погледът ми бе привлечен от следното сведение: „Баща и майка неизвестни“. Прочетох го няколко пъти, сякаш за да усетя вкуса му. Баща. Майка. Неизвестни. Истинският смисъл се съдържаше в последната дума.
– Естествено, че са известни! – възразих аз пред самата себе си.
Понечих да се обадя на Давид или на кметството в Сен Мало, за да ги накарам да възстановят истината... Ала чия истина бе това? На Давид и Луи. Или може би също така на Арман и Ребека, които само мимоходом бяха споменали за детството на братята Барле.
И въпреки това документът бе пред мен, хладен и точен. Пъзелът лесно можеше да бъде подреден, но въпреки това картината си оставаше така неясна, че ми трябваха няколко минути, за да стигна до следното заключение: ако Давид бе дете на неизвестни родители, а всички в един глас го представяха като законен син на семейство Барле, чието име той бе превърнал в емблема... Това означаваше ли, че Андре и Ортанс са го осиновили? Знаеше ли Давид това?
Бях шокирана, почти замаяна, но въпреки това накрая се сетих за снимката, съхранена в паметта на моя смартфон. Две деца, едно от които Давид, редом с двама усмихнати възрастни. Двама непознати. Неизвестни родители? Значи, макар това да приличаше на семеен портрет, те не бяха истинско семейство? Вгледах се по-внимателно в изображението. Доколкото можех да съдя, мъжът и жената изглеждаха близки. В същото време между тях нямаше никакъв знак на интимност, характерна за семейна двойка: ръка през кръста на партньора, прегръдка през рамото, долепени бедра. Никакъв физически контакт между двете тела. Спазваха почетна социална дистанция. Може би кръстник и кръстница? Осиновители, влезли временно в ролята на мама и татко?