След като веднъж бях взела решение, вече нищо не ме задържаше тук, затворена в това тясно пространство, изпълнено с тревога и несигурност. Очакваше ме Сен Мало с неговия свеж, пречистващ вятър, Сен Мало с неговите добре пазени тайни. Не ми бе необходимо много време, за да открия в Интернет къде трябва да търся решението на загадката, съдържаща се в акта за раждане на Давид: „Сен Серван, Община Сен Мало“. От 1967 година малкото селище Сен Серван, известно с разкошните си буржоазни вили, с кулата Солидор и останките от римската крепост Алет, бе присъединено към по-големия и прочут Сен Мало. Разположено бе на скалист нос, от който се откриваше прекрасна гледка към залива и към укрепленията на града. Въпреки че от този момент нататък Сен Серван бе обикновен квартал, вероятно по навик през следващите няколко години ражданията са били вписвани все още в неговия регистър. Това се отнасяше и за 1969-а и 1970 година, доказателство за което бе копието от акта за раждане на Давид пред очите ми.
Някой тихо почука на вратата и ме откъсна от мислите и приготовленията, които се свеждаха до това да натъпча в меката пътна чанта най-необходимото за кратък престой на брега на морето. Моят първи посетител! Вероятно бе някой досадник, пласьор по домовете или съсед, но въпреки това се развълнувах и с разтуптяно сърце отидох да отворя. Когато в дома на мама в Нантер чукаха по този начин, мама обикновено изразяваше гласно учудването си по един и същи начин: „Кой ли непознат ни безпокои в осем без петнайсет?“. Намекваше за телевизионно предаване отпреди моето раждане, по време на което двама не особено прочути участници се опитват да отгатнат самоличността на други двама, още по-малко прочути гости, маскирани като герои от романи или филми. Популярна навремето игра, по която тя се увличала. Много по-късно разбрах на какво се дължи това нейно увлечение: при всяко разкриване се е надявала, че някой от тях ще бъде един от любимите й актьори.
По някаква случайност моят посетител през онази вечер се появи точно петнайсет минути преди двайсет часа:
– Ще ми позволиш ли да вляза?
Тонът му бе много по-неуверен и държанието му като цяло, увисналите рамене, наведената глава показваха безпомощност и вътрешен смут, каквито никога преди не бях виждала у него. Повече от всякога се нуждаеше от бастуна, за да пази равновесие. Обърнах внимание на дръжката, която представляваше глава на горгона, чиито коси се спускаха като лъскави струи по тъмното дърво.
– Какво... – едва успях да промълвя аз със зареян зад гърба му поглед. – Кой ти даде този адрес?
Само преди няколко минути бях приключила разговора по телефона със София. Трудно можех да повярвам, че тя ме е издала.
– Нотариусът Вюрман. Не точно той, а неговата секретарка.
Спомних си младата блондинка с вдигнати на кок коси над нежната шия.
Вероятно Луи бе отишъл на място, за да заложи за пореден път на своя чар. В резултат на това без съмнение тя бе споделила с него моите планове за покупка на жилище.
– И знаеш ли кое е най-забавното? Казва се Клер. Клер Льоклер3. И е секретарка на нотариус. Какво съвпадение! Животът предлага какви ли не игри на думи.
3 На френски Claire Leclerc се римува с clerc (секретар) и notaire (нотариус). – Б. пр.
– Мама пък работеше с една счетоводителка на име Полет Поньон4.
4 Pognon означава „мангизи“. – Б. пр.
– Наистина ли?
– Абсолютно.
Тази шега, колкото и плитка да беше, разсея напрежението между нас и почти осезаемото ни смущение.
Той прихна, сетне изведнъж стана сериозен, какъвто го бях видяла първоначално, а по лицето му премина сянка, като морска мъгла по време на буря, която размива контурите на пейзажа.
– Хайде, влизай – поканих го накрая аз.
Той пристъпи напред и спря в средата на единствената стая, като огледа околното, все още полупразно пространство. Би могъл поне от любезност да направи някакъв комплимент, нещо като „много приятно“, „много кокетно“ или „тъкмо като за теб“, но се въздържа от всякакви коментари, а аз се сдържах и не зададох безбройните въпроси, които напираха в мен.
Вече знаех, че сама трябва да намеря отговорите, сама да разкрия тайните около неговата личност, при това без той да разбере. Нямаше смисъл да го призовавам към откровеност. Сега единственият начин да се сближа с него бе да се гмурна в миналото му като в бурен океан, осеян с разнопосочни течения, които постоянно изместваха линията на хоризонта. Това бе начинанието, с което сега имах намерение да се захвана. Неговите думи, колкото и нежни, красиви и искрени да изглеждаха, щяха да бъдат като измамни вещи, като пробити спасителни жилетки, които постоянно щяха да потъват под мен.