Ел & Луи
Login: elleetlouis
Парола: hoteldescharmes
В замяна на любовното признание той ми предоставяше възможност на свой ред да публикувам в блога. Нима си въобразяваше, че това може да представлява за мен някакъв интерес?
Освен похотливия гробар и мен, наоколо нямаше жива душа. Нищо чудно в този ранен час и през работен ден. Ето защо дребничката фигура в жълт дъждобран, която се появи сред редиците надгробни камъни, веднага привлече вниманието ми.
– Тъй... Ако вече не ви трябвам, ще ви оставя – обади се някак разочаровано моят водач.
– Да... Разбира се. Много ви благодаря.
– Приятен ден!
След като за последен път ме дари с нащърбена усмивка, той се отправи към портала, тикайки количката, и не след дълго се изгуби сред сивия мрамор на паметниците.
Жълтият дъждобран продължи да се движи, докато в един момент се спря, доколкото можех да преценя, там, където се намираше гробницата на семейство Делбар. Приближих се и постепенно различих във фигурата с качулка дребна русокоса жена, минала шейсетте. Вероятно тя също ме бе забелязала, защото вдигна плахо очи и продължи забързано по алеите.
– Госпожо! Госпожо, ако обичате!
Канех се отново да я повикам, но тя ускори крачка и съвсем заприлича на уплашено птиче. Ясно видях как, без да се обръща, махна с ръка в знак да я оставя на мира, сякаш искаше да се отърве от досадно насекомо или от неприятна гледка.
– Госпожо Делбар?
14.
30 май 2010 година
Поставете се за момент на нейно място: дъщеря ви, починала преди повече от двайсет години, ненадейно се появява в гробището, където са положени тленните й останки! И този призрак не е разложен, прояден от времето и червеите, дори не е остарял, а напротив, съхранил е изящните младежки черти, които помните от времето преди смъртта й. Съвършено привидение, осезаемо и реално като оригинала, което говори и ви преследва, когато се опитате да избягате от него. Привидение, което притежава всички качества на живите. Бях нещо много повече от ектоплазма: бях двойница на дъщеря й!
– Госпожо Делбар... Бих искала да ви кажа две думи.
Късокрака и трътлеста, жената с жълтия дъждобран не можеше да върви много бързо. Скоро я настигнах и я хванах за ръката в опит да я задържа.
– Оставете ме!
– Нали вие сте Флоранс Делбар?
– Че какво ви засяга това? – сопна се тя.
След като не отрече, значи бях права.
Тя се дръпна, но не толкова силно, че да се отскубне. Обърна се към мен и най-после можах да я разгледам. На пръв поглед нямаше нищо общо с дъщеря си и следователно с мен. Беше ниска, пълна и червендалеста, а лицето й бе сплеснато и имаше формата на топка за ръгби. Късата прическа на острите й руси коси изобщо не й подхождаше, защото още повече подчертаваше подпухналите й черти.
– Вие не знаете коя съм. Но знаете на кого приличам, нали?
Пуснах ръката й, убедена, че вече няма да се опита да избяга, тъй като у нея любопитството взе връх над страха. Предизвикателството ми постигна ефект, но тя продължаваше да мълчи, а само ме гледаше с широко отворени от изумление очи, зачервени от сдържаните сълзи.
– Орор е мъртва – промълви накрая тя, сякаш за да убеди сама себе си.
– Зная това. И не съм дошла, за да ви плаша...
– А в такъв случай защо сте тук? Коя сте вие?
Стоеше нащрек, но ми бе ясно, че първата бариера от недоверие е преодоляна. Ако не исках да припадне пред мен, трябваше веднага да прехвърля разговора върху позната почва и да й дам няколко опорни точки:
– Казвам се Анабел. Анабел Лоран. Преди малко повече от година се запознах с братята Барле. По-скоро откри ме единият от тях. Смятам, че разбирате защо...
Макар че продължаваше да мълчи, очите примигнаха недоверчиво, но все пак в знак на съгласие.
– За малко да се омъжа за Давид. Сега съм на път да приема предложението за брак на Луи. Но преди това... Бих искала да ви задам няколко въпроса. Няма да ви бавя. Обещавам.
Тя обърна поглед към алеите в съседство, сякаш диреше пътя за бягство, който като по чудо щеше да се открие пред нея и тя ще успее да ми се изплъзне, неуловима като заека на Алиса. Накрая се примири и разтегна устни в пресилена усмивка:
– Добре... Само няколко минути...
Авеню „Мока“ изобщо не заслужаваше името си, защото в близост не се виждаше нито едно кафене, бар или бирария. По предложение на Флоранс Делбар изминахме триста-четиристотин метра по посока на гарата и стигнахме до „Рьоле“, скромно кафене с масленозелен навес и реклама на неизвестна марка бира на фасадата.