Седнахме, поръчахме кафе и доста време не продумахме. Флоранс Делбар сякаш все още заемаше отбранителна позиция и диреше и най-малкия предлог да избяга. Чувствах, че и най-незначителният жест, най-беглото засягане на болезнената за нея тема ще я накара да се затвори в черупката си и тогава нямаше да постигна нищо. Трябваше да претеглям всяка своя дума, но също така да успея да я спечеля, да прибягвам до заобикалки, а не да я атакувам фронтално... Ето защо, след като отпих една гореща глътка, най-сетне събрах кураж и започнах:
– Не прилича много на вас...
– Моля?
Думите ми сякаш я пробудиха от сън.
– Орор и вие... Между вас няма голяма физическа прилика.
– Вярно – съгласи се тя неохотно, сякаш преживяваше болезнено този факт.
Веднага се постарах да смекча недотам сполучливото начало.
– Може би е приличала повече на вашия съпруг?
– Не... И на него не.
Подобно признание предполагаше продължение, но ми беше ясно, че ако я подканя, тя ще ме отреже, без да ми даде втори шанс.
Слънцето, което за момент се бе скрило зад облаците, отново се показа и огря нашата маса, разположена досами прозореца. Под лъчите му очите й ми се сториха необичайно блестящи. Очевидно все още не бе преглътнала сълзите си, както си бях въобразявала. Всеки момент можеха да рукнат и да ме лишат от възможността да чуя от нея онова, на което се надявах.
– Понякога приликата се проявява през поколение. Аз например...
– В случая с Орор поколението няма значение – прекъсна ме тя. – Ние я осиновихме.
Извади от чантичката си носна кърпа с бродерия от виолетки и дискретно като мишле избърса носа си.
Осиновена. Това бе единственото логично обяснение. Също както Давид е бил осиновен от семейство Барле поне според моите предположения.
Флоранс Делбар сякаш ми бе признателна, че не зададох въпросите, които напираха в мен, а я оставих да излее сърцето си свободно и по начина, който сама бе избрала. Моята роля се свеждаше да отпуша бутилката на спомените и сега бе неин ред да пълни чашата ми.
– Двамата с Жан-Франсоа не можехме да имаме деца. По онова време техниките ин витро все още не съществуваха.
Думите й ме накараха да си припомня документалния филм, който бях гледала по телевизията преди няколко месеца, посветен на Амандин, първото френско дете в епруветка, родено през осемдесетте години.
– Ако искахме на всяка цена дете... – добави тя – единственият начин беше да си осиновим.
– Все пак... Вероятно формалностите са били не толкова сложни като днес?
Тази си представя дължах на един стар плакат с изображения на чисти и приветливи сиропиталища, обитавани от грижливо сресани русокоси дечица, които кротко очакват бъдещите майки и татковци да ги отведат в някой потънал в зеленина домашен кът във френската провинция. Според мен такива са били осиновяванията по онова време.
– О, не, не си въобразявайте подобно нещо... Особено ако решите да осиновите във Франция дете в ранна възраст. Разрешението получихме бързо, само за няколко месеца... Ала ни трябваше три пъти повече време, за да открием дете, което отговаря на нашите желания. Намерението ни бе да осиновим дете до три години.
– На колко години беше Орор, когато вие я... срещнахте?
– На седем. От доста време бе изоставена в сиропиталището недалеч от Сен Мало.
– Никой ли преди вас не я бе избрал?
– Не. А само да я бяхте видели тогава... Беше толкова сладка!
Нямаше нищо по-лесно от това да си представя муцунката на малката Орор: достатъчно бе да си припомня моите детски снимки.
– И как си обяснявате това?
– Не мога да си го обясня. Както ви казах, повечето приемни родители търсят по-малки деца. Като минат две или тригодишна възраст, шансът за осиновяване намалява и си остават в продължение на години по сиропиталищата, без никой да им обърне внимание.
– Значи, е възможно преди това да е била в други приемни семейства?
– Случват се такива неща, разбира се... Но при нея не беше така. Инак в Сен Броладр щяха да ни съобщят.
Сен Броладр беше малката община, разположена между Канкал и Мон Сен Мишел, на трийсетина километра от Сен Мало, където по онова време се е намирало най-голямото сиропиталище в областта.
– И какво ви казаха за причините да се озове там?
– Откровено... почти нищо. По онова време според правилата самоличността на детето не се съобщаваше на новите родители, нито пък обстоятелствата, при които е останало сираче. Единственото, което научихме за Орор, бе, че се намира там от пет години. Осиновихме я, въпреки че беше твърде голяма според нашите критерии.