В същото време възкривият пенис на едрия чернокож работник потърси достъп до устата ми. Двамата мъже не координираха желанията си и въпреки това постигнаха някакъв ритъм, така че докато единият от тях извършваше движение напред, другият се отдръпваше и под действието на тези две бутала много скоро бях на път за избухна. Ала тъкмо в момента, когато бях пред прага на оргазма, двамата ме оставиха и отстъпиха място на другарите си, които веднага заеха свободните места в мен, които гладно ги поеха. Новите завоеватели бяха още по-дебели, по-твърди и с по-остра миризма от предишните. Дори не исках да зная колко дни, изпълнени с труд и пот, ги бяха докарали до това състояние. Самата аз ги миех в себе си.
Сякаш чух двойникът на Луи да ги подканя:
– Хайде, момчета! Разкатайте я!
Това подканяне предизвика още по-варварско нашествие в моите два телесни отвора, които бездруго пламтяха и отделяха сладникав сок.
Усетих как пенисите им почти едновременно се издуха още повече, а ръмженето на два гласа ми даде знак, че скоро ще свършат. И тъкмо тогава, сякаш изпълняващи категорична заповед от страна на техния началник, те се откъснаха от мен и обляха с горещи струи задника ми, устните и бузите, като към тях се присъединиха и другарите им, които приключиха мастурбирането с пъшкане на заситени животни.
Аз самата така и не стигнах до оргазъм, но бях достатъчно възбудена при мисълта за удоволствието, което им бях доставила...
Силуетът на бригадира, който се отдалечаваше в снопа светлина, идващ откъм вратата, внезапно ме върна към реалността. Как бях могла да изпадна в плен на подобно видение тъкмо в момента, когато жената пред мен споделя тъй важните за мен сведения?
Мъжът отиде до бара, посрещнат от колегите си като победител.
– Охо! Май че Зе си е сменил предпочитанията! – провикнаха се те, а през това време госпожа Делбар се надигна с намерение да ме остави на веселата им компания.
– Почакайте! – задържах я с ръка аз.
Тя замръзна за момент стъписана, но през това време успях да набера върху мобилния си онази снимка. Върху екрана се появи изображението на коледната елха, почти толкова ясно, колкото и оригиналът. Отчетливо се виждаше Давид като малък. Обърнах телефона към госпожа Делбар и тя го погледна безучастно.
– Познавате ли това момче?
Прорязаните й от венички очи проследиха погледа ми, сякаш се опитваха да отгатнат дали не й готвя някаква клопка.
– Това е Давид Барле – призна едва чуто тя.
– А кое е другото дете с издраскано лице?
Виждах как с всяка секунда губи самообладание.
– Не, аз... – вдигна вежди тя.
– Да не би да е вашата дъщеря?
– Не! – повиши глас госпожа Делбар, готова да преодолее слабата ми съпротива и да си тръгне. – Не виждам как биха могли да се окажат заедно на снимка отпреди сиропиталището!
Видях я как пребледня, изведнъж осъзнала какво неволно признание бе направила пред мен. Сама се бе издала в спонтанен порив веднъж завинаги да приключи с това. Водена от интуицията си, реших да стигна още по-далече:
– Искате да кажете, че са се познавали преди началото на любовната им история?
Чувствах, че е на път съвсем да рухне, и затова я накарах да седне. Тя се подчини без съпротива, а по румената й, по детски закръглена, като направена от порцелан буза се търкулна едра сълза.
– Запознали са се в Сен Броладр. Така е... – глухо промълви тя. – И двамата са сираци.
Това бе окончателното обяснение на неправдоподобната разлика във възрастта на двамата братя Барле. Това бе обяснението също така на необикновената, едва ли не болезнена привързаност на Давид към Орор, довела го дотам, че да предложи на нейната двойница онова щастие, което тя самата не бе успяла да вкуси.
– Искате да кажете, че заедно са прекарали детството си?
Тя кимна мълчаливо, очевидно потънала в неясни спомени.
– Знаете и колко време са живели заедно?
Всяка споделена година на подобно място, белязано от нищета и страдание, бе допринесла за укрепване на чувството, което ги свързва. Вече осъзнавах, че споделената болка ги е прилепила един към друг като сиамски близнаци.
Ала съсипаната Флоранс Делбар можа само да махне с ръка, след което се втурна навън, без този път да се опитам да я задържа. Беше очевидно, че няма да чуя вече нито една дума от нея. Тайната на снимката с коледната елха си оставаше непокътната.
15.
31 май 2010 година