След като не попаднах на нищо ново, реших да прегледам още веднъж семейните снимки, защото помнех, че предишната година така и не бях успяла да отворя две от чекмеджетата. Тук нямаше никакъв подходящ инструмент с изключение на металните закачалки и няколко тъпи ножа. Затова реших да прескоча до бараката в дъното на градината, откъм морето, точно до стълбите, които водеха към крайбрежния път.
Тя представляваше дъсчена постройка с покрив от ръждива ламарина, доста мизерна на вид в сравнение с пищната вила. Вратата нямаше ключалка, а разбитият катинар сочеше, че някой преди мен вече бе влизал в нея с взлом. Реших, че предметите, представляващи някакъв интерес, вече отдавна са задигнати. Оставаше ми само да дръпна вратата и да се вмъкна сред полумрака, осеян с всякакви вехтории. По средата имаше по-голям предмет, затрупан в течение на годините с ненужни вещи, които като по чудо пазеха равновесие. Оказа се, че това е малка моторница от лакирано дърво, подобна на прочутите „Рива“ от петдесетте години. Бе толкова разбита, че не можеше да се разбере какъв модел е, ала когато се наведох, открих, че корпусът има пробойна отпред на десния борд.
– Я да видим... Какво се е случило с тебе? – прошепнах, докато опипвах колебливо олющения лак.
Макар лодката да остана безмълвна, отговорът беше очевиден: явно се бе натъкнала челно в подводна скала. За силата на удара можеше да се съди по размерите на зейналата дупка отдясно. Стана ми чудно защо не бе потънала и как бяха успели да я изкарат на буксир. Може би злополуката бе станала съвсем близо до брега. Възможно бе тази „Рива“ да се е нанизала върху скалата и след това отливът да я е повдигнал и е направил възможно извличането й на пясъка.
Ала най-важният въпрос за мен бе: защо семейство Барле бяха запазили тази разбита лодка?
Надявах се сред вехториите да открия и други интересни вещи, затова продължих да ровя, забравила, че бях дошла за инструмент, с който да отворя чекмеджетата.
В резултат от принудителни прояви на ловкост и с цената на немалко нападали по главата ми предмети и драскотини успях да се промъкна под лодката. Веднага го видях: ръждясало сандъче с формата на куб, оставено направо на земята. Беше малък сейф с цифрова заключалка. Познанията ми в областта на сейфовете не бяха по-големи от тези за лодките, но моделът ми се стори доста стар. Бронзовата боя се лющеше от металната повърхност като стара кожа. Без да разчитам особено на успех, се опитах да завъртя циферблата. Той напълно очаквано оказа съпротива и единственото, което постигнах, бе да натъртя дясната си ръка.
– Хм... Изглежда, отказваш да окажеш съдействие.
Справянето с подобна ключалка далеч надвишаваше възможностите ми и вече не виждах как ще мога да се справя със собствени сили. Въпреки това реших да не се отказвам. Никой не крие току-така сейф, ако в него няма нищо важно. Макар да се съмнявах, че ще открия вътре някакви ценни предмети, предчувствах, че съдържанието под дебелата метална броня представлява интерес за мен.
За да прикрия безсилието си, го огледах от всички страни и от дясната му страна, почти на равнището на земята, открих участък, където ръждата бе достигнала доста дълбоко. Грабнах наслуки една стара лейка и след като нанесох няколко звънки удара на това място, установих, че металът се рони, и не след дълго там зейна малък отвор. Стана ми ясно, че с подобно импровизирано сечиво няма да се справя, но нямаше да постигна повече дори да използвах истински чук.
Все още пазех картичката с номера на таксиметровата служба и след по-малко от четвърт час колата ме очакваше пред входната врата.
– Има ли наблизо магазин за инструменти?
По обед, през работен ден пътят беше почти пуст, а в хипермаркета почти нямаше клиенти. Пътят на отиване и връщане и покупката на малка газова горелка за трийсетина евро не ми отнеха повече от един час.
Върнах се при сейфа, коленичих пред него като пред идол, сложих си слънчевите очила, за да предпазя очите си, и следвайки упътването, запалих горелката. Синкавият пламък захапа корозиралия метал.
Резултатът направо ме удиви. Всеки път, когато приближавах късия плътен език от пламък, той сваляше нов пласт метал. Краищата на отвора грееха в красив червен ореол и не след дълго той придоби размерите на монета от две евро. Двайсет минути по-късно бе колкото капачка от буркан и не бе минал половин час, когато реших, че вече мога да пъхна три пръста, палеца, показалеца и средния, използвайки ги като щипци. Оставаше да се надявам, че предметите ще минат през отвора.