Погледът ми се местеше от нейната вулва към моята и това още повече ме възбуждаше.
Най-смущаващо бе държанието на Луи, който стоеше неподвижно и сякаш изпитваше наслада от гледката. Чувствата му сякаш бяха изцяло съсредоточени в очите, които той не снемаше от вулвите ни, тъй широко разтворени, както не би могъл да го стори и най-грамадният пенис.
Постепенно аз и моята двойница ускорихме ритъма, опиянени от синхрона, като нейните движения повтаряха с фотографска точност моите. Стигнахме до оргазъм едновременно, в един и същи спазъм, в един и същи вик. Вълната на удоволствието бе мощна като морски талаз, който тъй рязко повдигна тялото ми, че за момент притворих очи, за да понеса тласъка.
Когато най-сетне ги отворих, открих, че лежа посред разхвърляните около мен листи, сама в стаята.
С все още залепнали от няколкото часа неспокоен сън очи, се надигнах с мъка, грохнала, с болезнено изтръпнали мускули на краката, като след няколкочасово бягане. По тъмния правоъгълник на прозореца разбрах, че следобедната ми почивка се е проточила до мръкване.
Бях гладна и готова да се втурна към най-близкия ресторант. Ала също така нямах търпение да разкрия истината, съдържаща се в разпилените около мен документи, върху които безогледно се бях въргаляла. Реших най-напред да прегледам смартфона.
Връзката не беше много добра, но достатъчна, за да мога да се включа в блога Ел & Луи. Когато моят мъж даваше израз на любовта си дори в сънищата ми, с пълно право можех да му отправя предизвикателство на негов собствен терен.
С помощта на получената от него парола се свързах и отворих новата страница.
Имаше безброй възможни начини за отразяване на моя последен фантазъм и за споделяне с читателите чрез блога на главозамайващия екстаз, в който ме бе оставил. Ала само един имаше значение за мен. Само един би постигнал пълно съответствие.
Двамата с Луи си бяхме изработили собствен код, таен език, който само ние разбирахме. Той почиваше върху определени правила, които да следват ласките, и варираше в зависимост от посланието, което искахме да отправим. Като езика на жестовете, използван от глухонемите, нашият волапюк съчетаваше движения, разкриващи намерения, и други, които съответстваха на буквите от азбуката. Така например „обичам те“ се изразяваше чрез леко докосване на лявата гърда и кръгообразни движения, чийто брой зависеше от силата на чувството.
Така описанието на моя сън се сведе до следното по-слание: „Обичам те“ (пощипване на гърдата), „липсваш ми“ (полуразтворени устни в очакване на дълбока целувка), „имам нужда от теб“ (нежно пъхнат във вагината пръст), „искам да те видя“ (движение на клепките като по време на оргазъм), „това положение ми е непоносимо, чакам твоя отговор“. Всеки друг освен него би видял в подобни жестове страстните движения на нимфоманка. Ала той щеше да ги разбере. Ако в този момент се намираше пред монитора, не би могъл да остане глух на моя зов. За да бъда пределно ясна, озаглавих посланието си със Завръщане в първа стая и се подписах с умалителното, което той понякога използваше: Бел.
Когато приключих, стомахът ми куркаше както никога преди, но установих, че е твърде късно за вечеря в града. Целият бряг тънеше в среднощно вцепенение. За щастие открих в килера зад кухнята пакет юфка с изтекъл преди десетина години срок, така че успях да заситя глада си с ригате без сол, без масло и без сос.
След като напълних стомаха си, пристъпих към работата, която ми предстоеше.
Първият документ, който привлече вниманието ми, с обозначение Родители, бе небрежно откъсната от вестник статия. Не бе ясно кой бе вестникът, но видях най-отгоре датата: 7 юли 1990 г. Заглавието, отпечатано с едри букви, бе: Злополука с моторница в Динар, завършила със смърт. Върху избледнялата снимка, чийто растер размазваше чертите на лицата, познах Андре и Ортанс Барле на борда на моторницата „Рива“, усмихнати, и, както предположих, фотографирани през някое лято, предшестващо трагедията.
С дълбока скръб жителите на Динар научиха снощи за смъртта на Андре и Ортанс Барле. Андре Барле, генерален директор на медийна група, прие нашия град в сърцето си, откакто, в средата на шейсетте години, придоби вила „Рош брюн“, най-прекрасното цвете на нос Малуин. Така двамата трайно се установиха на това място, като обичаха да повтарят, че то съчетава „елегантността на родния им Нант с дивото опиянение на бретонското крайбрежие“. Тук те прекарваха почти всички празници и отпуски.