Първоначално не обърнах внимание на текста, а се съсредоточих върху прикрепената към листа снимка. Беше портрет на млада жена, едва ли не момиче, в поза, която мигом разпознах. Това сякаш бях аз! Или по-скоро почти съвършено копие на позата, която бях заела върху снимката, която София толкова харесваше и на която Луи ме бе видял за пръв път... Продължението ви е известно.
Тук поразителната прилика между нас изглеждаше едва ли не свръхестествена. Същият жест, същата усмивка и положение на тялото създаваше у мен впечатлението, че съм неин клонинг. Представих си какво бе изпитал Луи, когато, седемнайсет години след смъртта на Орор, бе попаднал върху това нейно съвършено отражение. Какво е било неговото изумление! Ребека не бе споменала за мен пред двамата братя не от ревност, а за да смекчи въздействието от моето съществуване върху тях.
Най-сетне минах към втория документ върху официална бланка на взаимоспомагателна каса. От съдържанието разбрах, че това е шестмесечна карта, която дава право на Орор да получава парична добавка. Отначало този лист хартия ми се стори отблъскващо банален, но когато видях датата на издаване, дъхът ми секна: 1 януари 1992 година. Повторих я на глас няколко пъти, сякаш за да убедя себе си. 1 януари 1992 г., тоест повече от две години след смъртта на Орор Делбар, по мъж Барле. Заблудата на учреждението беше пълна, тъй като на всичко отгоре писмото бе изпратено на адрес улица „Мандел“ № 118, някогашния апартамент на семейство Барле, но обитаван по това време от Луи. Какъв ли интерес представляваше това удостоверение за него? Взаимоспомагателната каса на Орор възкресяваше мъртвите. Що за чудо!
Преди окончателно да потъна в сън с натежала глава и объркан от тези разкрития ум, любопитството ме накара отново да надзърна в блога. Нямаше да мога да спя спокойно, ако не видя какво бе отговорил Луи на моето кодирано послание.
Сякаш желязна ръка притисна гърдите ми и за момент спря дъха ми, когато видях новата публикация. Беше подписана от Луи и озаглавена кратко: Стаята. Тя бе продължение на фантазма от мястото, където го бях прекъснала, и представляваше непохватно сафическо описание, което ми се стори съвсем недостойно за перото на Луи и твърде далеч от обичайните му фантазии.
Правата жена се навежда към другата. Тя хваща едната й гърда и я стиска, сякаш иска да я смачка. Нейната притежателка продължава да лежи и прави гримаса на удоволствие и болка.
Ала най-разочароващ бе не посредственият стил. Не, просто текстът не съдържаше нито един от елементите на нашия интимен език. Липсваше дори лекото докосване на гърдата, знак за повторение на обяснението в любов.
– Това не е той... Това не е той.
Продължих да си повтарям това, докато се унасях. Луи не бе автор на тези редове. Никога не би отказал да продължи тайния диалог с мен. Никога не би излъгал по такъв груб начин моето очакване. Никога...?
17.
1 юни 2010 година
Заминала? Къде е заминала?
Такъв е животът: прекарваме го в задаване на глупави въпроси на хора, които не могат да отговорят. Ето защо в професията на журналиста има нещо рицарско: той преследва една изначално изгубена кауза. Дали съм споменавала, че реалността се съпротивлява на усилията ни да проникнем в нея? Нещо повече. Тя ни се изплъзва, убягва ни, изтича между пръстите ни. Възприятията ни сякаш са неспособни да проникнат в околния мир.
Дребничката съседка ме позна едва когато приближих до оградата. Аз я различих по яркозелените пантофки и роклята-блузон на едри виолетови цветя. Вървеше толкова бавно, че измина половин минута, докато стигне до мен и видя по погледа й, че ме е познала.
– А, племенницата на госпожа Делбар! Успяхте ли все пак да я откриете? – запита тя с прекомерно според мен любопитство.
– Да, да... Само че като същинска глупачка забравих да поискам новия номер на мобилния й телефон.
– А, да... Мобилния телефон.
Тя кимна така, сякаш й говорех за машина на времето. Явно бе чувала за подобно чудо по телевизията, но то никога нямаше да проникне между стените на гранитния й дом.
– Виждали ли сте я от вчера насам?
– Струва ми се, че се прибра на свечеряване. След това не знам. Чух вратата й да хлопва след края на новините по телевизията.