Това означаваше към осем и половина или девет без петнайсет вечерта в зависимост от канала и продължителността на рекламите.
– А тази сутрин не сте ли забелязвали нещо?
– Не, нищо. Обикновено чувам машината й за спресо откъм кухнята. Но не и тази сутрин. Не е чудно да е заминала.
Явно следеше всичко, което правят съседите й, по-скоро за да запълни ежедневието си, отколкото от нездраво любопитство. В крайна сметка знаеше твърде малко за хората, които я заобикаляха, нищо повече от обичайните шумове и небрежните поздрави от входната врата.
Ала всичко сочеше, че Флоранс Делбар се беше измъкнала вероятно за да си спести неудобните въпроси.
Благодарих на възрастната дама, сбогувах се и се обадих на моя приятел с таксито, което само след няколко минути вече ме очакваше на пътя край плажа Сийон. Колата му беше удобна, изборът на музиката, която пускаше, приемлив, а самият той не беше разговорлив, което напълно ме устройваше, предвид мрачното ми настроение. Времето бе все така променливо, ту преваляваше, ту плахо се мяркаше слънчев лъч и имах усещането, че всеки път се озовавам на нова място. Четвърт час по-късно бях пред „Рош брюн“.
– Да ви изчакам ли?
– Не... Благодаря, много мило от ваша страна. Ще ми се да повървя, ще ми подейства добре.
Поради липса на допълнителни сведения от страна на Флоранс Делбар отново се зарових в купчината документи, открити в сейфа, за да открия някакви подробности, свързани с детството на Орор и Давид. Питах се преди всичко къде е направена снимката със сърцето и техните инициали. Дали в Сен Броладр? Близкият план не даваше никакви детайли от декора, които да ме насочат.
Уви, сред хартията нямаше много фотографии.
В замяна на това открих втора статия за смъртта на семейство Барле. Беше публикувана няколко дни след случилото се и съдържаше по-точни указания около набързо приключилото разследване на местната полиция. В едно отношение опровергаваше първата: макар останал във вътрешността на лодката, Луи изгубил съзнание и бил отвлечен от вълните. Благодарение на спасителната жилетка останал на повърхността и след като дълго бил носен от течението в залива, накрая бил открит от рибар, който незабавно го откарал в болницата, за да му бъде оказана първа помощ.
– Защо ли пък да не похапна?
Хм. Самотата явно не ми действаше добре. За да не откача съвсем, си дадох срок от двайсет и четири часа, а след това да се завърна в Париж.
Големият плаж на Динар отстоеше от вилата само на десетина минути пеша. Спомних си за любезния сервитьор, който бе обслужил мен и София по време на предишното ми посещение.
За щастие, той беше на своя пост, макар малко по-закръглен, отколкото си го спомнях.
– Ами че аз ви познавам... Вече сте идвали, нали? Ако не се лъжа, не бяхте сама? С вас беше приятелка. Брюнетка...
Със свободната си ръка той изобрази къдриците на София, примамката, с която тя безотказно привличаше мъжете.
– Вярно. Сигурно и тя ще дойде. Много й хареса тук.
След като си поръчах неприлично количество виенски сладки, които полях с портокалов фреш, тъй като на терасата почти нямаше клиенти, той започна разговор, от който реших да се възползвам.
– Отдавна ли живеете тук?
– Открай време – отвърна той, изпъчвайки гърди. – Динарец съм до мозъка на костите.
– Тогава вероятно се чували за злополуката с една моторница отпреди двайсет години. Двама души са загинали, а третият е бил прибран от някакъв рибар?
Имаше вид на четирийсетгодишен. Ако наистина винаги бе живял по тези места, не би било зле да го накарам да поразрови паметта си.
– Ама разбира се! Рибарят, който спаси момчето със строшено коляно, е бивш съпруг на сестра ми. Вярно, за кратко бяха женени. Празните бутилки, които Ивон хвърляше в морето, бяха повече от раците, които вадеше, ако разбирате какво искам да ви кажа...
– И къде може да се намери сега този Ивон?
– За щастие на всички, се отказа едновременно от рибарството и от пиячката. Сега работи в цеха за ремонт на кораби в Келмер.
– Далече ли е?
– Никак. В залива Троктен, надясно оттук, веднага след естакадата, по пътя за Сен Мало. Чудесно е за разходка. Искате ли да му се обадя, че ще наминете да го видите?
– Не... Не, благодаря.
Той се оттегли с празната табла и ме остави да довърша сутрешното си пиршество сред тишината, нарушавана единствено от далечния прибой и крясъците на чайките. Докато се справях с хрупкавите кроасани с масло, оглеждах плажа Еклюз, най-посещавания в Динар. До началото на отпуските оставаше още един месец и приветливият му вид нямаше нищо общо с плътния килим от плажни кърпи, които не след дълго щяха да го покрият изцяло.