Жената, изглежда, усети това, защото без много церемонии пусна ръка под полата и подплатата и я притисна към влажните и вече полуразтворени устни. Можех да доловя тежкия, наситен парфюм, който се съчетаваше с естествената миризма на мускус, което, както предположих, идваше от нейната вулва.
Когато пъхна в мен средния си пръст, аз я улових за китката с намерение да я възпра. Ала насърчена от учестеното ми дишане и от неволно извитата снага, тя го завъртя, като всеки път достигаше онзи грапав участък, допирът до който ме накара за притворя очи от наслада. Вече се бе долепила до мен и можех да почувствам гърдите й, притиснати в моите, горещото й дихание и изпънатия й от нетърпение корем. За хищница като нея аз не бях нищо повече от лесна плячка. Явно бе, че умира от желание по мен, което издаваше интимната миризма откъм бедрата й, която постепенно изпълваше околното пространство.
– Само посмей да ми кажеш, че не ти харесва... – прошепна тя на ухото ми.
Възможно бе да ме е набелязала и пожелала още при качването ни в микробуса. Затова това, че сега се подмокрям, потръпвам и примирам от наслада при всяко нейно докосване, бе за нея победа, която бе съмнение й доставяше удоволствие.
Ала без тя да си дава сметка, в тази тъмна съблекалня, изпаднала в плен на натрапчивите си спомени и на изгубената си любов, аз се отдавах не на нея. Движението на пръста й сякаш го правеше по-голям. Започвах да различавам позната извивка, позната дължина, острия издут връх, изпънатата до скъсване кожа, всичко това ми бе до болка близко до последната пулсираща веничка. Не, тя изобщо не съзнаваше това, но всъщност пенисът на Луи бе този, който се движеше вътре в мен. Той проникваше все по-навътре, изтръгвайки от гърлото ми признателни стенания.
– Да... ДА!
– Преструваш се на невинна, но всъщност си една малка мръсница!
Изобщо не чувах непристойните й забележки. Оргазма си дължах на друг, през друго време, на друго място и курвенските й подмятания не можеха да ме засегнат.
– Хей, ти май си на път да свършиш?
Въпреки умението, което проявяваше в тази игра, силата на контракциите я изненадаха. Бликналата от мен струя обля ръката й и потече по прашния под.
Да, бях свършила, но не благодарение на нея, а на Луи. На Луи, чието отсъствие вече можех да запълня при всеки удобен случай, при всеки достатъчно осезаем контакт от мъж или жена, всеки от които би могъл да бъде негов заместник.
19.
3 юни 2010 година
Текстът, изображението. На кое от тях да вярвам? Това е въпрос, който всеки студент по журналистика в един момент си задава. Думите тежат, думите претеглят. Ала единствено изображенията притежават способността да слисат читателя, само те могат да завладеят съзнанието му така, че вече да не го изпуснат и да прекъснат една по една нишките на критическото му чувство. Двете медии са в непрекъсната неравна борба и преживените от мен огорчения в телевизията ме бяха запратили в лагера на победените, на думите, които никой не чете.
И въпреки това именно текстът ми помогна да разоблича човека, който се опитваше да омърси Луи чрез този отвратителен блог. Бях снела всякакво съмнение от моя любим. Ала след като Луи не беше автор на този компрометиращ сайт, тогава кой? Кой би могъл да го злепоставя в толкова труден за него момент? Антоан Гобер? Колкото и враждебно да бе настроен той към него, изобщо не виждах как отмъква нашия „Десет-пъти-дневно“, за да подхранва чрез него почти ежедневните си публикации в Интернет. Това предполагаше съучастие с хотел „Шарм“, което не можех да си представя. Според мен Изиам беше невинен също както другите грумове и камериерки. Оставаше господин Жак. Ала при всички случаи малко вероятно бе председателят на АРВУОУ да влезе в каквато и да било връзка с управителя на хотел със съмнителна репутация.
Обратния път изминах отново със скоростния влак, но този път нито за момент не затворих очи през трите часа до Париж. Чувствах облекчение при мисълта, че Луи няма нищо общо с блога, но бях смутена от останалите му лъжи и това оставяше в устата ми горчив вкус. Може би Луи не бе чудовищният ексхибиционист, за какъвто се опитваха да ми го представят, но загадката около братята Барле си оставаше непокътната.