Измъчвана от тези мисли, едва се сещах за случилото се през последната нощ. След моята среща на лунна светлина с рижата красавица продължих да страня от основната група и целомъдрено изчаках края на любовните им игри, след което Бръснатия череп ни откара обратно в Сен Мало. За щастие, живееше на западния бряг на Ранс и бе така любезен да ме остави недалеч от вилата. Вече се зазоряваше и имах време само за един последен оглед на помещенията, да прибера моите съкровища и да се отправя към гарата.
Бях обещала на Франсоа Маршадо да му се обадя веднага след завръщането си, но изпитвах насъщна необходимост най-напред да се прибера в моето гнездо. Бях се настанила в гарсониерата само преди няколко дни, но за мен тя бе вече уютно убежище, където мога да събера силите и мислите си.
– Улица „Трезор“, в квартал Маре – съобщих решително аз на шофьора, след като се качих в таксито на гара „Монпарнас“.
Първото нещо, което ми направи впечатление, когато влязох във входа на сградата, бе, че пощенската ми кутия вече е препълнена. От нея стърчаха няколко еднакви дебели плика формат А4. Грабнах ги припряно и побързах да ги отворя.
Всеки от тях съдържаше дебел топ изписани на ръка листи. Почеркът бе същият, който открих върху откритите в Динар записки. Почеркът на Луи.
Ала макар да разчитах на някаква изповед или може би извинение, още от първите редове разбрах, че съдържанието е от съвсем друго естество. Като ехо на моите литературни проекти, текстът имаше хибридна форма.
Бе озаглавен Азбуката на твоето тяло и всяка рубрика бе посветена на част от моята анатомия, кратка еротична новела, изтъкваща нейното предназначение. Очевидно някои части бяха почерпани от ярките спомени от първа стая, макар стилът да бе по-изискан от описанията в „Десет-пъти-дневно“. Повечето новели обаче описваха въображаеми ситуации, граничещи на моменти със свръхестественото: например върху лявата ми буза се появявало розово петно с формата на буквата С всеки път, когато съм имала желание за секс; при всеки оргазъм от вагината ми изскачали букви, които се подреждали в поема.
На места откривах дискретни следи от някои пози, присъщи на нашия еротичен код. Луи изпъстряше писанията си с едва прикрити сладостни признания, които действаха като балсам на моето изтерзано сърце. Препрочитах някои пасажи, за да се убедя, че не съм се заблудила и че неговата любов блика от неспокойните извивки на буквите, които на моменти ставаха нечетливи.
Задник (същ. м. р.): тази гъвкава плът притежава съвършена закръгленост, приятна пълнота, идеална извивка и представлява божествен завършек на хълбоците. Понякога ми се струва, че има свой собствен живот. Притежателката на този горд задник можеше да се разхожда край мен, пренебрегвайки ласките ми. Ала задникът непременно биваше привлечен от моите длани, които всеки път се долепяха до него и прекарваха така минути и дори часове. Още при първия досег за деня, с неговата еластичност, неволно го приветствах радостно, както се поздравява близък приятел: здравей, драги. Той се състои от две части, аз имам две длани. А това ще рече, че сме създадени един за друг.
Любовта му не се поддаваше на анализ поради различните и сложни форми, които приемаше, но от друга страна, разкриваше своята многоликост, когато се съсредоточеше върху някой от моите женски атрибути. Тя бе лирична за моя задник, палава към бедрата ми, носталгична при съзерцание на тила ми или похотлива към устните ми. Луи нямаше за цел да подреди пъзела на моето тяло, а да разкрие чувствата си към мен, и това толкова ме развълнува, че сълзи потекоха по бузите ми, които той описваше като „захарни ябълки, които никога няма да се стопят от докосването на езика ми, дори ако ги смуча до безкрай“.
Луи не отговаряше на мобилния. Нито пък на телефона в дома на госпожица Марс. Желанието да го видя, да говоря с него, да го докосна бе толкова силно, че не след дълго вече бях в метрото, на спирка „Сен Пол“.
– Луи? Луи, тук ли си?
Ледена тишина изпълваше величествената сграда. Макар да знаех, че тук съм си у дома, все пак се чувствах като натрапница и чуках на всяка врата, преди да вляза, за да не обезпокоя някого. Колкото по-голямо е едно пространство, толкова повече време е необходимо, за да се приобщиш към него, а аз бях пребивавала твърде кратко в този плашещ в много отношения дворец, за да оставя в него някакъв осезаем белег.
Ала това не бе единственото нещо, което ме смущаваше: стаите бяха прекалено чисти, прекалено подредени, спокойствието – прекалено дълбоко. Беше ми напълно ясно, че от дни насам Луи не се бе завръщал тук.