– Искам да ви предложа сделка – веднага му заявих аз, прескачайки обичайното предварително дърдорене.
Излегнат в креслото и опънал ръце върху облегалките, той смръщи саркастично вежди и подхвърли подигравателно.
– Сделка? Откакто започнахте разследване, говорите като шпионка от телевизионен сериал.
– Аз ще се съглася да поема прословутата хроника за Давид... а вие ще ми помогнете да получа достъп до източници относно фамилията Барле, с които засега не разполагам.
Той отпи от чашата чай „Мариаж Фрер“ (етикетчето с марката „Марко Поло“ висеше отстрани на фаянсовата чаша) и ме изгледа невъзмутимо, опитвайки се да разгадае намеренията ми.
– И защо да ви предоставям каквото и да било за нещо, което вие, така или иначе, сте готова да приемете?
– Първо, защото изобщо не е сигурно, че имам желание да се занимавам с тази хроника...
– Хайде де! – прекъсна ме той. – Ако беше така, нямаше да ми се обадите.
– ... а освен това притежавам информация за нашия общ приятел, която вие нямате.
Тъкмо в този момент известен актьор, който играеше в съседния театър, влезе в заведението, разтваряйки червената плюшена завеса на входа, все едно че се намираше на сцената. Той се озърна, няколко чифта очи веднага се отправиха към него и вълна от любопитство премина през салона, докато той отиваше към избраната от него маса, недалеч от нас. С изненада открих, че в действителност е много по-млад и енергичен, отколкото изглеждаше от екрана на телевизора.
– Чудесно, слушам ви. Какво толкова сензационно и загадъчно сте открили, че аз да не го знам?
– Няма да ви кажа веднага. Искам преди това да поемете задължението да ми помогнете в моите проучвания.
– Прието.
Поех си дълбоко въздух като плувец преди скок и се хвърлих с главата напред, подканена сякаш от гръмотевицата, която проехтя отвън, подобно на барабан в последното действие на театрална пиеса:
– Давид не е син на Андре и Ортанс Барле. Живял е в сиропиталището Сен Броладр и е бил осиновен на седем или осемгодишна възраст. С други думи, бил е достатъчно голям, за да знае какво се случва.
– Знае го – потвърди високомерно Маршадо. – Дори сподели навремето това с мен.
Не биваше да му позволявам да вземе инициативата. Ето защо, докато навън рукна пороен дъжд и принуди минувачите да се разбягат във всички посоки, побързах да добавя, гледайки предизвикателно моя събеседник:
– В такъв случай вероятно ви е споменал също така, че той и Орор са се познавали още в сиропиталището?
– Глупости – отрони той след моментно стъписване. – Запознали са се на плажа в Динар. Били са на шестнайсет-седемнайсет години. Луи лесно може да го потвърди. Достатъчно силно ревнуваше брат си, за да забрави подобно нещо...
Предпочетох да не коментирам последните му думи и бръкнах в чантичката си, за да извадя откритото в „Рош брюн“. И преди всичко снимката със сърцето, издълбано в плажната кабинка. Подадох му я и зачаках неговата реакция.
– Мислите ли, че един седемнайсетгодишен ще се забавлява с подобни неща? – подхвърлих предизвикателно.
Все така сдържан, той пое снимката, дълго я гледа и накрая заяви:
– Не виждам какво доказва това. И само върху тази рисунка ли се крепи вашата теория? Много неубедително.
– Запознах се с приемната майка на Орор в Сен Мало. Казва се Флоранс Делбар.
Като прескочих подробностите, му описах нашата среща, признанието на госпожа Делбар за Сен Броладр и накрая за внезапното й изчезване, очевидно за да избегне въпросите ми относно връзката на Давид с нейната дъщеря.
– От това, което чух, заключавам, че тази жена не е съвсем с всичкия си. Може да ви разкаже всякакви небивалици, за да придаде важност на дъщеря си...
Дали според него мъката бе помрачила ума на майката?
– И какво толкова, ако Давид и Орор са се запознали, преди да навършат шестнайсет години? Това не е новина, която си струва да бъде публикувана на първа страница.
Нежеланието му да приеме истината ме дразнеше. Ето защо извадих мобилния и с няколко натискания на клавишите открих снимката на Давид и момиченцето със заличеното лице до коледната елха.
– Какво е това? – запита той, изведнъж станал по-сериозен, и се надигна от креслото.
– Уместен въпрос. Давид лесно може да бъде разпознат. Само че останалите... Единственото, което знам, е, че това не са нито семейство Делбар, нито семейство Барле. И че, доколкото може да се съди по възрастта на Давид, снимката е направена преди постъпването му в сиропиталището.