Маршадо неочаквано пребледня и аз разбрах, че съм спечелила решаваща точка. Смущението му беше очевидно. Почти осезаемо. Ала без съмнение това не бе достатъчно, за да го накарам да промени мнението си.
На две маси от нас прочутият актьор се изправи като на пружини в мига, когато в бирарията влезе с мокри коси млада нашумяла певица, с трийсет години по-млада от него. Той й отправи заучената усмивка, която бе негова запазена марка, редом с патетичните му тиради и скандалните изяви по телевизията. Втурна се да я посрещне и я прегърна покровителствено през раменете, а край нас няколко мобилни телефона веднага увековечиха тази гледка. Изглежда, връзката им бе придобила официален характер, за да си позволят подобно нещо.
– Да не си въобразявате, че това момиченце може да е...?
Не довърши въпроса си, без да обръща внимание на водевила, който се разиграваше на две крачки от нас.
– Орор? Не може да се твърди със сигурност. Но е една от възможните версии.
– А тези двамата... – промълви той, сочейки двамата възрастни, които стърчаха от двете страни на децата. – Кои ли са?
– Нямам никаква представа. Приемно семейство, служители в сиропиталището... Могат да бъдат какви ли не.
На свой ред той сподели с мен оскъдните си спомени за Жан Франсоа и Флоранс Делбар, родителите на Орор, които бе видял само веднъж, преди двайсет години, на сватбата на Давид. Неговото описание на госпожа Делбар напълно съвпадаше с представата, която си бях изградила за нея по време на кратката ни беседа.
– Предстоят ни още разкрития.
– Възможно е – съгласи се той, играейки великолепно ролята на верен и неподкупен приятел. – Трябва да имате предвид обаче, че това изобщо няма да накърни отношението ми към Давид.
– Не искам от вас да предавате вашия приятел. Вече ви казах, че ви предлагам само да ми помогнете да разбера естеството на връзките му с неговия брат.
– Ако става въпрос само за това, всичко е наред – усмихна се той в опит да си върне убягващата му непринуденост.
Докато говореше, се сетих за сцената с Давид и двете руски компаньонки. Дали на Маршадо бе известна тази страна от живота на Давид? Дали пък не споделяше с него от време на време подобни развлечения? Или пък представата му за неговия приятел бе чиста и неопетнена като сълза?
За момент се поколебах дали да разкрия всичко, но се въздържах. Ако исках да го задържа поне още известно време на моя страна, не биваше прибързано да изгарям неговия идол. Огорчението, което щях да предизвикам, нямаше да бъде в моя полза.
Ала в този момент сякаш се намеси съдбата, защото той неволно натисна един бутон на мобилния ми телефон, който все още държеше в ръка, и върху екрана започнаха да се редят един след друг кадри. Най-напред зърнах снимката, на която Давид се изпразва върху двете рускини, след нея безликия мъж, притиснал пищната червенокоса жена. Той ги изгледа безмълвно, с втренчен поглед и стиснати челюсти. После нервно се върна на главното меню и почти захвърли телефона върху масата, сякаш той изгаряше ръката му.
Очаквах да даде израз на възмущението си, да започне да говори за лош монтаж, едва ли не за заговор, но не каза нищо. Нервно бутна димящата чаша чай настрани и повика с жест сервитьора.
– „Джак Даниелс“, ако обичате. Без лед.
Сетне, сякаш тези дяволски снимки изобщо не съществуваха, продължи прекъснатия разговор:
– Споменахте преди малко за „източници относно фамилията Барле“, с които засега не разполагате... За каква информация по-конкретно става въпрос?
– Бих искала да получа достъп до архивите на Отдела за медико-социални грижи в департамента Ил е Вилен.
– Оставете ме да позная: става дума за досиетата на Давид и Орор?
– Нещо не може да остане скрито от вас. Справките са разрешени само за роднини по пряка линия или със съдебно постановление.
Той смръщи вежди, присви глава между раменете и уверено заяви:
– Хм... Имам познат в кабинета на министъра на социалните грижи. Бих могъл да уредя това.
– Чудесно.
– Нещо друго?
Макар досега да бе отхвърлял моите молби да помогне на Луи, реших, че сега е моментът отново да мина в настъпление.
– Да... Антоан Гобер.
– Че какво общо има той с Давид?
– По принцип никакво. Само че ожесточението, с което напада Луи, ми се вижда доста странно. Ще ми се да знам на какво се дължи то. Предполагам, че не е станал председател на АРВУОУ веднага след като е завършил училище. Все е работил преди това някъде.