– Окей – промърмори моят събеседник. – Ще видя какво бих могъл да открия за този тип. Само че нека се разберем предварително: не може да става и въпрос да използвам намереното срещу него в Економист.
– Съгласна съм.
Следващите пет минути обсъждахме как ще изглежда моята хроника и се разделихме тъкмо когато дъждът бе престанал, докато през това време шейсетгодишният актьор вече бе пъхнал ръка под полата на младата си приятелка, а тя тихичко пискаше, боейки се да не привлече допълнително любопитството на околните.
– Ето, сама виждаш... – прошепна ми Маршадо и ми посочи с очи скандалната двойка, минавайки неочаквано на „ти“ – Не бива да съдим прекалено строго онези, които постоянно са обект на обществено внимание. Когато всички погледи са насочени към тях, една грешна стъпка може да ги провали. А животът е дълъг, ако от най-ранна възраст си център на внимание.
Също както след първото ми пътуване до Динар, реших, че непременно трябва да се срещна с Ребека. Взех метрото и трийсет и пет минути по-късно натиснах звънеца на входа на авеню „Мандел“ № 118. Както предишния път, бившата ми шефка не изглеждаше изненадана, че пристигам без предупреждение. Тя отвори вратата и ме покани в малкия двустаен апартамент на деветия етаж, облечена в розов анцуг със златни нишки.
– Влизай... Искаш ли чай?
– Не, благодаря.
Влязох в малката спретната всекидневна, същата, каквато я бях видяла година преди това. Единствената разлика бе, че кашоните с архивите на „Нощни красавици“, натрупани в ъгъла, бяха изчезнали, вероятно унищожени или пренесени в мазето.
– Значи, Саломе се оказа склонна да сътрудничи?
Събитията от последните дни почти бяха заличили от паметта ми тази среща, продиктувана от внезапния порив на ревност.
– Да речем, че получих потвърждението, което очаквах... И останах жива – пошегувах се само донякъде аз.
Домакинята изчезна за момент в кухнята и скоро се върна с чаша горещ чай в ръка, а парата, която се издигаше от нея, замъгляваше чертите на лицето й като върху стара снимка. В известен смисъл тя бе част от историята на семейство Барле и затова нейното свидетелство бе ценно за мен, макар да ми го предоставяше капка по капка, сякаш бе китайско мъчение.
Също както малко преди това с журналиста, най-напред й разказах какво съм открила в Бретан, за да я накарам да си развърже езика и да бъде малко по-откровена с мен: актът за осиновяване на Давид, снимката със сърцето, многозначителният разказ на Флоранс Делбар и пр.
Отначало тя ме слушаше невъзмутимо, стиснала пълната чаша, за да затопли ръцете си, въпреки че в стаята изобщо не беше студено, сетне прие носталгичното изражение, което бях видяла последния път.
– Давид и Орор не са искали пребиваването им в Сен Броладр да се разчува извън семейния кръг.
– Защо?
– Вероятно от стеснение. Или пък за да заличат неприятните спомени... Предполагам, че ако се запозная с бъдещия си съпруг в затвора, няма да искам целият свят да научи за това.
Звучеше доста смислено.
– Значи, когато са се сгодили, родителите им са знаели, че просто са се преоткрили и не може да се говори за обикновена любовна история?
– Не и в онзи момент.
– След като има неофициална версия за тяхното запознанство, вероятно има и официална?
– Истината е, че никога не са преставали да се виждат. Още през лятото, последвало тяхното осиновяване, са се срещали на плажа в Динар. Първия път случайно. Давид прекарва ваканцията в „Рош брюн“ с новата си майка, с новия си брат и с Арман. Самата Орор живее в Сен Мало, а семейство Делбар обикновено са ходели на плажа Бон сьокур или на Сийон. С изключение на онзи ден... Вероятно се е случило през юли или август седемдесет и осма година.
– И знаете ли защо са отишли да се къпят в Динар?
– Не... Може би просто за да сменят обстановката. Или пък за да се видят там с роднини. Само че от онзи ден нататък Орор постоянно искала да ходят на плажа Еклюз.
– А Делбар не са ли я питали защо?
– Вероятно са приели това като невинен детски каприз и затова не са й отказали... Съгласили са се заради нея да изминават по няколко километра до Динар.
– Всеки ден ли?
– Почти всеки ден – потвърди тя. – Спомням си, че май по онова време Флоранс Делбар напуснала работа. Искала да се посвети изцяло на дъщеря си.
– И нито за момент не се е усъмнила, че момчето, с което Орор си играе, идва от същото сиропиталище като нея?
– Имай предвид, че когато твоето осемгодишно момиченце се забавлява заедно с момченце, което си има майордом и живее в най-прекрасната вила по крайбрежието, и през ум няма да ти мине да се притесняваш... В крайна сметка те са били просто деца, които си играят. Не са създавали проблеми. Нито Флоранс, нито Ортанс са подозирали каквото и да било.