Началникът на храмовата полиция прокара ръка по челото си.
— Господарю, аз съм уморен и потен…
— Нищо чудно, щом упорстваш да се разхождаш наоколо въоръжен до зъби и облечен в кожена ризница. Да вървим! — отвърна съдията и ги поведе покрай лозята към сянката на акациевите дръвчета, където на лъчите на залязващото слънце блестеше свещеното езеро. Посочи им къде да се настанят, след което помогна на Асурал да свали кожената си ризница, даде на Шуфой пръстена си и го изпрати до кухните на храма. След малко Шуфой се върна със слуги, които носеха още парещ хляб, печена гъска и купи с пресни плодове. Подредиха всичко на тревата пред тях и Шуфой грейна:
— Подготвя се пир! Господарката Вехлис каза, че сме поканени всички…
Съдията се усмихна и ги остави да утолят жаждата си.
— А сега — подкани ги той — ми разкажете за Пепи.
— Няма кой знае какво за казване — изсумтя Асурал, — тъй като от него не е останало много. От градската стража са поели разследването, така че не успях да открия много. Пепи може и да е бил блестящ учен, но все е гледал да прекара другите и да измуфти, каквото може. Постоянно е просел храна и вино, а след това изведнъж е наел стая и е носил със себе си повече злато и сребро, отколкото са могли да поберат джобовете му.
— А пожарът? — попита Амеротке.
— Стаята му и цялата кръчма са изгорели от пода до покрива. От Пепи и момичето са останали само черепите и овъглени кости.
— Значи всичко е било унищожено?
Асурал попи потта по врата си и въздъхна:
— Не е останало нищо.
— Мъдреците твърдят — обади се тъжно Шуфой, — че глупавата жена е импулсивна и лековерна и за нея откраднатата вода е по-сладка, а хлябът — по-вкусен, когато се яде тайно.
— Какви ги дърдориш, Шуфой?
— За куртизанката — обясни джуджето. — В случая с Пепи нейният „таен хляб“ я е отвел право в лапите на смъртта.
— И какъв е бил източникът на внезапното забогатяване? — попита Амеротке, без да обръща повече внимание на загадъчните думи на слугата.
Асурал поклати глава:
— Никой не знае.
— Говори ли се за продадени от Пепи ръкописи?
— Не. Защо, да не би да е откраднал нещо от тук?
— Може би — измърмори съдията.
— Отплатата за греха е смърт — пак се обади Шуфой. — Може ли човек да носи огън в дрехата си, без да я запали? Може ли да върви по жарава, без да изгори петите си?
— А аз пък снощи сънувах — намеси се Пренхое, — че от Нил излезе жена крокодил и се съвкупи с мен…
— Достатъчно! — извика Амеротке. — Оставете ме да кажа какво открих тук…
— Минутка, господарю — прекъсна го Асурал и се размърда на тревата. — Спомняте ли си Нехему?
— Как бих могъл да го забравя?
— И заплахите му? — Асурал беше впил поглед в лицето на Амеротке. — Получили сте предупреждение, нали?
— Да — въздъхна Амеротке. — В дома ми пристигна кутия от сандалово дърво с питка със семена от рожков.
— Какво!? — избухна Шуфой.
— Е — каза Асурал, без да обръща внимание на джуджето, — може да забравите за амеметите.
— Защо?
— Гилдията на убийците е изчезнала отпреди сезона на покълването. Последвали са водача си на север и оттогава никой не ги е виждал…
— Ама нали слуховете твърдят — започна Шуфой, — че са се организирали отново и събират членове…
— Да, неколцина са останали в Тива — кимна Асурал. — Камъчета в празна делва. Господарю, искам да ви отведа от другата страна на Нил да се срещнете с Лекет, член на обществото на живите мъртъвци.
Амеротке не обърна внимание на неодобрителното изсъскване на Пренхое.
— Живите мъртъвци! — възкликна Шуфой с пълна уста и едва преглътна. — Какво общо имат прокажените с амеметите?
— Лекет е бил един от тях — обясни Асурал, — преди да го хване заразата. Аз ходих да го видя, господарю. Той ще говори с вас… — и добави, усетил тревогата в очите на съдията: — Няма опасност, господарю, не е капан. Само че ще иска да му се плати в злато. Ще ни чака утре след зазоряване.
— А какво открихте за другите случаи? — попита Амеротке. — Омъжената за двамина млада жена?
— Аз се занимавам с нея — обяви надуто Шуфой. — Но преди това вие разкажете какво става в храма на Хор? — въпреки че се бе натъпкал с хляб и печена гъска, малкият мъж бе наблюдавал внимателно Амеротке и забеляза, че нещо не е наред. Господарят му беше нервен, ядосан. Почти не беше докоснал храната.
— Нападнаха ме — отвърна Амеротке и им разказа какво се бе случило в гробницата на Менес.
— Това е било изключително глупаво! — извика Шуфой и размаха пръст пред лицето му. — Отишли сте сам, а толкова пъти съм ви предупреждавал! Само да научи господарката Норфрет!