— Зверовете са я подушили — лицето на Асурал бе по-мрачно от пустинна буря. Лодката отново подскочи и се наклони. Амеротке сграбчи веслото на мъртвия гребец и извика към останалите:
— Хайде! Гребете! Гребете или ще потънем!
Моряците се подчиниха. Кормчията сграбчи дебелото дърво на румпела. Амеротке напрягаше всичките си сили над греблото. Асурал го пазеше от едната му страна, а Шуфой тревожно оглеждаше реката. Съдията усещаше как от тялото му потича пот, остри болки пронизваха гърба и ръцете му, но накрая успя да установи някакъв ритъм. Въпреки всичко се движеха твърде бавно — пробойните в корпуса растяха, водата нахлуваше все по-мощно. Вече газеха по-дълбоко във водата, отколкото преди. От време на време джуджето пускаше по някоя стрела с лъка си и тържествуваше, когато успееше да уцели някое животно. Крокодилите бяха толкова настървени, че светкавично се нахвърляха и разкъсваха дори и ранените си събратя.
Ударите по лодката продължаваха и тя се движеше все по-бавно. Наблюдателят на кърмата панически биеше звънеца за тревога, а от трюма вече излизаше обагрена в червено вода.
Амеротке затвори очи и отправи молитва към Маат. Ако лодката потънеше, нищо не можеше да ги спаси. Крокодилите щяха да ги разкъсат. Такива нещастия често се случваха по Нил — разкъсвайки труповете на удавниците и нападайки непредпазливите пешеходци край блатата, крокодилите добре бяха опознали вкуса на човешката плът. Внезапно, сякаш в отговор на молитвата му, съдията чу звук от друг звънец. Погледна наляво и видя голяма червена лодка да се приближава към тях. Амеротке извика на гребците да си стоят по местата, но един от тях скочи, втурна се към десния борд и започна да крещи и да ръкомаха. Почти веднага над водата се издигна раззинатата паст на грамаден крокодил и младежът бе завлечен във водата.
— Не мърдайте! — извика Амеротке. — Гребете!
Останалите се подчиниха. Червената лодка вече беше по-близо. Гребците бяха полуголи жени и съдията се досети, че сигурно е някакво сватбено празненство. Кормчията успя да извърти лодката и сега двата съда плаваха един до друг. Някой крещеше. Пуснаха въжени стълби. Амеротке помогна на Шуфой да се хване, после на Асурал. Останалите от екипажа се заизкачваха, а той остана последен. Когато и той се прехвърли върху палубата на червената лодка, бе толкова изтощен и замаян, че в първите няколко мига не можеше да се свести. Само усещаше как нечии нежни ръце почистват лицето и тялото му, а после в ръката му тикнаха чаша студено вино.
Той отпи и се надигна. Болеше го цялото тяло. Отпи отново и погледна спасителите си. Лодката беше дълга като бойна галера. Беше украсена с безброй букети цветя, шарени лентички и флагчета, а масичките бяха отрупани с храна. Млад мъж с венец на врата се приведе над него.
— Не бяхте поканени на сватбата — усмихна се той. — Но сте добре дошли.
Амеротке го тупна по рамото и въздъхна:
— Заклевам се, че ще платя на някой жрец да те възхвали на боговете!
Огледа се. Шуфой и Асурал не бяха в по-добра форма. Един от моряците беше припаднал. Останалите подсмърчаха, още не можеха да се съвземат от уплахата си. Съдията се изправи залитайки и с чашата вино в ръка отиде до края на носа. Погледна зад борда и видя, че „Славата на Хор“ бе почти погълната от водата, а навсякъде около нея проблясваха люспестите гърбове на крокодилите, нетърпеливи да стигнат до кръвта, която така бясно ги привличаше с лепкавия си мирис.
Десета глава
Сато, слугата на покойния Прем, обезкуражено изкачи стълбите и влезе в килията си над складовете в градинската кула. Избърса потта си и преглътна сълзите на самосъжаление. Беше ходил да търси момичето, което така щедро го бе забавлявало само преди няколко дни. Откри я и й показа сребърния диск, получен от Амеротке, но тя отказа дори да говори с него. Сато не можеше да я разбере. Искаше да поприказва с нея, да й каже какво знае… После се върна в храма и попита стражите къде да намери върховния съдия. Те му отвърнаха, че е заминал за Некропола, и го посъветваха да не се шляе из храма, защото никой не е в безопасност след мистериозната смърт на Хатор.
Сато погледна малката статуя на Изида на дървения постамент в другия ъгъл на стаята. Това беше любимата му богиня само защото статуетката му напомняше за танцьорката. След смъртта на Прем единствено върховният съдия се бе държал мило с него. И ако успееше да си събере мислите и да си спомни по-ясно какво беше видял в нощта на убийството, Амеротке може би щеше да го възнагради отново… Слугата вдигна глава и едва сега зърна делвичката с вино на масата. Стана и се приближи.