Светлината започна да намалява. Амеротке продължаваше, хрониката беше невероятна. Някои от историите бяха известни, но авторът явно бе свидетел на кървавите събития и ги бе описал с истинска страст. Съдията се настани удобно и продължи да чете. В това време Калив обикаляше наоколо и си мърмореше, докато преравяше лавиците. Съдията му се възхищаваше на ентусиазма пред тази огромна задача. Стражите почукаха на вратата и Калив им отвърна да почакат.
Амеротке стигна до част, която усили интереса му. Авторът разказваше за опустошенията на принцовете на хиксосите в Червените земи извън Тива. Описваше подробно жестокия лабиринт, построен от тях, сега познат под името Залата на подземния свят. Едно изречение го накара смаяно да си поеме дъх.
— Не е ли странно, Калив, как, когато търсиш една истина, се натъкваш на друга… — Амеротке продължи да чете бързо. Прогони всички мисли за Нерия и убийствата в храма. Притвори очи и отправи кратка благодарствена молитва към Маат. — Бързо, Калив! Изпрати един от пазачите до покоите ми. Кажи му незабавно да доведе тук Асурал, Пренхое и Шуфой — погледна за последен път папируса и го нави. Подаде го на Калив и го потупа по рамото: — Утре сутринта ще напусна за малко храма… — вдигна предупредително пръст: — Продължи с търсенето, но тайно. Ако убиецът разбере какво правиш, уверявам те, ще бъдеш мъртъв, преди да се върна!
Дванадесета глава
Четирите бойни колесници се носеха с тътен през тучните плодородни земи, насечени като шахматна дъска от напоителните канали на изток от Нил. С превалянето на деня синьото небе беше придобило лек червеникав оттенък. Колесниците завиха по прашния път, оставиха зад себе си хълмовете в Долината на царете и се насочиха към опасните Червени земи. Каменистата земя сякаш летеше под тресящите се колелета и блестящите подкови. Лъчите на залязващото слънце играеха по бронзовите перила на сините колесници. Водачите на колесниците умело направляваха поводите на черните като нощта коне, най-бързите от царските конюшни.
В първата колесница пътуваше Амеротке. Над нея се ветрееше флагът на легиона на Хор. Върховният съдия протегна крака и стисна перилата. Топлият въздух от пустинята облъхваше лицето му. Отрядът бе добре въоръжен — във всяка колесница имаше по два лъка, колчан със стрели, три къси копия за хвърляне и масивен щит. Не очакваха да срещнат враг, но младият офицер, който командваше експедицията, беше изключително предпазлив. Заповедта да съпроводи и да охранява върховния съдия до оазиса на Амарна бе получена лично от фараона и затова войникът влагаше цялото си усърдие и старание.
— Ама какви страшни легенди се разправят за това място, а? Да не би да се страхувате? — уж на шега го беше попитал Амеротке.
— Не, господарю — прозвуча сериозно отговорът на командира, — но ако имах избор, никога не бих отишъл там!
Амеротке прекара по-голямата част от деня в приготовления за пътуването — първо изпрати спешни съобщения до Валу и Омендап, в които им казваше, че загадката с тайнственото изчезване на двамата близнаци може да бъде разрешена, ако лабиринтът бъде внимателно изследван. Главнокомандващият веднага откликна на поканата и даже разпореди на разположение на съдията да бъдат изпратени четири бойни колесници и някои от най-добрите ловни кучета от царските кучкарници. Очите и ушите на фараона пък отговори, че ще пристигне в оазиса с известно закъснение поради важни държавни дела. След това Амеротке даде инструкции на своите слуги и помощници, какво да правят в негово отсъствие. Сбогува се с Норфрет и двамата си синове и потегли.
И ето че сега четирите колесници вече приближаваха оазиса Амарна и Залата на подземния свят. Кочияшите бяха отпуснали поводите на конете и те сякаш се надбягваха със залеза — препускаха волно и бързо скъсяваха разстоянието до крайната цел. Амеротке погледна напред. Над червеникавите пясъци в далечината се издигаха пепеляви скали, странно сивкави на лъчите на залязващото слънце. Стадо диви газели пресече пътя им и вечерният вятър довя воя на чакалите — „чистачите“ на пустинята се приготвяха за нощния си лов. Съдията беше очарован от гледката. В Червените земи имаше само разядени от времето скали и гърбави пясъчни дюни, разкъсани тук-там от оврази и тесни проломи. От тук та чак до дългото море на изток се простираше истинска пустиня — без оазиси, без растителност, без надежда за оцеляване. Когато стигнаха при Амарна, където възнамеряваха да прекарат нощта, вече беше захладняло и небето бе станало тъмносиньо. Една от колесниците се отдели от останалите и навлезе да провери дали всичко е наред. Водачът се върна и докладва, че оазисът е празен, но има следи от скорошно лагеруване на скитници. Останалите от отряда го последваха вътре.