Уилям мислеше за бягството си от контролната кабина.
През петте секунди между изключването на Суперновата и смесването на свръхзапалимите течности той отчаяно бе търсил начин да се спаси.
Погледът му случайно попадна върху една от капсулите на бойните глави — контейнер, способен да издържи налягане от две хиляди килограма на квадратен сантиметър, тъй като беше предназначен за транспортиране на ядрени експлозиви.
След като нямаше на какво друго да разчита, Рейс се хвърли към капсулата, грабна идола от работната маса и затвори капака точно в момента, в който изтече петата секунда от броенето.
Горивата се смесиха, контролната кабина избухна и капсулата полетя високо в небето. Слава Богу, тя падна сравнително меко в дърветата край мината.
Но той бе жив и нищо друго нямаше значение.
И сега, седнал в задната част на хидроплана, Рейс държеше в ръце книгата с изтъркана кожена подвързия, която беше намерил в стъкления офис на хангара след невероятното си спасение.
Бе настоял да я потърсят преди да се върнат във Вилкафор.
Ръкописът.
Оригиналът — написан от ръката на самия Алберто Сантяго през шестнадесети век, откраднат от Хайнрих Анистазе през двадесети и скоро след това ксерографиран от специален агент Ули Пик от Bundeskriminalamt.
Докато седеше в малкия хидроплан, Рейс с благоговение гледаше ръкописа.
Виждаше почерка на Алберто Сантяго. Характерните завъртулки на буквите му бяха познати, но сега бяха пред него на красива хартия и написани с тъмносиньо мастило. Нямаше нищо общо с обикновеното черно-бяло ксерокопие.
Искаше му се веднага да започне да чете, но не, това трябваше да почака. Първо имаше по-важни неща.
— Ван Люън — обърна се към сержанта той.
— Да.
— Разкажи ми за Франк Наш.
— Какво?
— Казах, разкажи ми за Франк Наш.
— Какво точно ви интересува?
— Работил ли си и преди с него?
— Не. За пръв път ми е. Пратиха ни направо от Форт Браг.
— Знаеш ли, че Наш е полковник от отдела за специални проекти в армията на Съединените щати?
— Да, естествено.
— Значи знаеш, че когато вчера сутринта дойде в кабинета ми и ми каза, че е полковник от запаса и работи в УСВП, Наш ме излъга?
— Нямах представа.
— Не знаеше ли?
Ван Люън искрено го погледна.
— Аз съм обикновен войник, професор Рейс. Съобщиха ми, че това е охранителна операция. Наредиха ми да ви пазя. И го правя. Ако полковник Наш ви е излъгал, съжалявам, не знаех.
Уилям стисна зъби. Беше бесен. Бяха го принудили да участва в тази операция с измама.
Освен това обаче бе решен да научи всичко, защото ако Наш не беше от УСВП, това повдигаше цял куп други въпроси. Например за Лорън и Коупланд. И те ли бяха от отдела за специални проекти?
Още по-важен бе въпросът защо са се обърнали точно към Рейс. В крайна сметка Наш му беше казал, че за него е споменал брат му. Но Уилям не бе виждал Марти от близо десет години.
Странно, Рейс се замисли за брат си.
Като малки бяха много близки. Макар че Марти беше цели три години по-голям от него, винаги играеха заедно — футбол, бейзбол и всичко останало. Ала въпреки възрастовата разлика, Уил бе по-добър в спорта.
Марти, от друга страна, бе по-умният от двете момчета. Изпъкваше в училище и го мразеха за това. Не беше красив и дори на девет години бе копие на баща си — с прегърбени рамене, гъсти тъмни вежди и постоянно навъсено изражение, напомнящо на Ричард Никсън.
Тъкмо обратното, Рейс приличаше на майка си — русокестенява коса и небесносини очи.
Като тинейджъри, докато Уил ходеше в града с приятели, Марти просто си стоеше вкъщи при компютъра и безценната си колекция от записи на Елвис Пресли. На деветнадесет още не беше имал приятелка. Единственото момиче, което харесваше, хубава мажоретка на име Дженифър Майкълс, си падаше по Уил. Това доведе Марти до отчаяние.
Последва колежът и макар че училищните му мъчители станаха банкови касиери и агенти на недвижими имоти, Марти пое направо за компютърните лаборатории в Масачузетския технологичен институт — изцяло издържан от баща си, компютърен инженер.
Рейс от друга страна, определено интелигентен, но никога блестящ в училище, постъпи в Университета на Южна Каролина с половин спортна стипендия. Там се запозна, свали и изгуби Лорън О’Конър и между другото изучаваше езици.
После дойде разводът на родителите им.
Стана съвсем неочаквано. Един ден бащата на Рейс се прибра от работа и съобщи на майка му, че я напуска. Оказа се, че от близо година имал връзка със секретарката си.
Семейството се раздели на две.
Марти, тогава двадесет и пет годишен, продължаваше редовно да се среща с баща си — в края на краищата той винаги е бил негово копие — и по външен вид, и по поведение.