Той бързо развъртя капачката и изля съдържанието и върху идола.
Водата потече по главата на котката и закапа по пода на хидроплана.
— Добре. И?… — попита Ван Люън.
— Според ръкописа — каза Рейс, — когато идолът се намокри, трябва да издава нисък вибриращ звук. Този не издава нищо.
— И?
— Значи не е от тирий. Ако беше от тирий, кислородът във водата щеше да го накара да резонира. Това не е истинският идол. Този е фалшив.
— Кога разбра? — попита Рене.
— Когато го взех от работната маса. Две секунди преди кабината да избухне, противопожарната система заливаше цялото помещение с вода. Обаче той мълчеше.
— Значи Суперновата на нацистите е нямало да унищожи света, така ли? — ахна Ван Люън.
— Не — отвърна Рейс. — Термоядрените бойни глави щяха да взривят само нас и може би няколкостотин хектара от джунглата. Но не и света.
— Щом не е от тирий, от какво е? — полюбопитства сержантът.
— Не знам. Сигурно от някаква вулканична скала.
— Ако е фалшификат — каза Рене и взе идола от Ван Люън, — кой го е направил? Кой може да го е създал? Нали го открихме в храм, в който от четиристотин години не е влизал никой?
— Мисля, че знам кой го е направил — рече Рейс.
— Наистина ли?
Той кимна.
— Кой? — едновременно извикаха Рене и Ван Люън.
Уилям вдигна ръкописа в ръка, оригиналния ръкопис, същия, над който много отдавна се бе трудил самият Алберто Сантяго.
— Отговорът — каза той, — се крие в страниците на тази книга.
Рейс се оттегли в задната част на малкия хидроплан.
Скоро щяха да стигнат във Вилкафор. Ала преди това искаше да прочете ръкописа — да го дочете докрай.
Вълнуваха го невероятно много въпроси. Например кога Ренко е подменил истинския идол и как е върнал рапите в храма.
Но на първо място, повече от всичко останало, го интересуваше едно.
Къде е истинският идол.
Рейс се настани на седалката в дъното на самолета. Тъкмо се канеше да разтвори книгата обаче, когато видя на гърдите си смарагда на Ренко и го повдигна върху дланта си. Той прокара пръсти по лъскавите ръбове на зеления камък. И си спомни за скелета, от които го беше взел — скелета, който бе открил в храма.
Ренко.
Рейс премигна, за да се откъсне от тези мисли. Той пусна смарагда и потърси мястото, до което беше стигнал.
Алберто Сантяго току-що бе спасил Лена, сестрата на Ренко, от рапите, след което тя му беше казала, че испанците ще пристигнат във Вилкафор до изгрев слънце…
ЧЕТВЪРТО ЧЕТЕНЕ
Ренко дълго гледа Лена.
— До изгрев слънце — повтори той.
Навън все още цареше мрак, ала след няколко часа щеше да настъпи утро.
— Да.
На слабата светлина на огъня можех да прочета мислите по лицето на княза — неговата задача да спаси идола се сблъскваше с желанието му да помогне на жителите на Вилкафор в този момент на ужасна нужда.
Ренко се озърна наоколо.
— Басарио — рязко каза той.
Обърнах се и видях престъпника, седнал по турски на пода в един от тъмните ъгли, както обикновено с гръб към стаята.
— Да, о, мъдри княже — без да вдига поглед, отвърна той.
— Докъде стигна?
— Почти свършвам.
Ренко се запъти към него. Последвах го.
Басарио се обърна и аз забелязах до него идола, който трябваше да пазим. Престъпникът подаде нещо на Ренко.
Когато го видях, не можах да повярвам.
Премигнах два пъти с клепачи и пак погледнах, за да се уверя, че не ми играят някакъв номер.
Но не.
Нищо подобно.
Защото в ръцете на Басарио, пред очите ми, беше точно копие на идола.
Разбира се, още от самото начало Ренко беше планирал всичко.
Спомних си краткия ни престой в село Колко, където имаше каменни кариери. Бях видял княза да взима чувал, пълен с камъни. И се бях учудил защо си губим времето за такова нещо.
Ала сега разбирах.
Ренко бе взел камъни от вида, който най-много приличаше на идола.
После ги беше дал на престъпника Басарио и му бе поръчал да издяла копие, с което искаше да измами Ернандо.
Блестящ план.
Освен това разбрах какво е правил Басарио по време на нашето пътуване, когато се оттегляше край лагера ни и се привеждаше над малкия си огън.
Беше дялал имитацията.
И трябва да призная, че тя наистина бе великолепна. Разтворените челюсти на котката, острите като нож зъби, изваяни от лъскав черен камък с лилави жилки.
Можех само да гледам фалшивия идол и да се питам какво престъпление е извършил Басарио.
— Колко още ти остава? — попита Басарио князът. Докато Ренко говореше, забелязах, че челюстите на звяра не са довършени.