— Малко — отвърна престъпникът. — До разсъмване ще свърша.
— Имаш половината от това време. — Ренко се обърна и погледна към оцелелите, които се бяха събрали зад него.
Това не го обнадежди много.
Пред него стояха старият, немощен Вилкафор и седем воини, имали щастието да са в цитаделата по време на нападението на рапите. Освен тях — неколцина уплашени наглед старци, жени и деца.
— Ренко — прошепнах аз, — какво ще правим?
Моят храбър спътник замислено прехапа устни. После каза следното:
— Ще сложим край на всички тези страдания. Веднъж завинаги.
С тези думи, докато Басарио трескаво довършваше копието на идола, Ренко започна да организира оцелелите жители на Вилкафор.
Чуйте ме — когато се събраха в тесен кръг около него, рече той, — златоядците ще са тук до изгрев слънце. Според мен имаме по-малко от два часа да се подготвим за пристигането им.
Жените, децата и старците ще влязат в кенко под ръководството на сестра ми и ще се отдалечат колкото може повече от селото.
Воините — князът се обърна към седмината мъже, — ще дойдат с мен при онзи храм, за който говори Вилкафор. Ако рапите излязат от сградата, просто ще трябва да ги върнем вътре. Ще ги примамим в храма с песента на мокрия идол и после ще ги затворим. Хайде, вървете да си вземете оръжието.
Воините бързо се пръснаха.
— Лена — каза Ренко.
— Да, братко? — Красивата му сестра се приближи до него и ми се усмихна с блеснали очи.
— Трябва ми най-големият мехур, който можеш да намериш. И го напълни с дъждовна вода.
— Веднага. — Тя бързо се отдалечи.
— Ами Ернандо? — попитах Ренко аз. — Ами ако пристигне, докато ние връщаме рапите в леговището им?
И Ренко ми отговори:
— Ако наистина ни преследва със следотърсачи чанки, както каза сестра ми, още щом пристигне тук, той ще разбере накъде сме отишли. Повярвай ми, добри ми Алберто, тъкмо на това разчитам. Защото когато ме открие, Ернандо ще намери и идола… и аз ще му го дам.
— Ернандо е студен, груб човек, Ренко — казах аз, — злобен и безпощаден. Не можеш да очакваш доблест от него. Щом му дадеш идола, той ще те убие.
— Знам.
— Но тогава защо…
— Приятелю мой, кое е по-добро? — тихо рече князът. Лицето му беше мило, гласът му — спокоен. — Да остана жив и Ернандо да вземе идола на моя народ ли? Или да умра и той да получи някакво безполезно негово копие?
Той ми се усмихна.
— Аз лично предпочитам да остана жив, но се боя, че тук е заложено много повече от моя живот.
Цитаделата закипя, жителите на Вилкафор се подготвяха за предстоящото.
Самият Ренко за кратко отиде да инструктира по-подробно воините. Аз се възползвах от ситуацията и се приближих до Басарио, за да погледам как работи върху копието на идола. Честно казано — Бог да ми прости за това — имах друг мотив да приказвам с него.
— Басарио — колебливо прошепнах аз, — Лена има ли… има ли съпруг?
Той дяволито се ухили.
— Хей, монахо, стари негоднико… — с цял глас рече престъпникът.
Тихо го помолих да не говори толкова високо. Както можеше да се очаква от такъв мошеник, Басарио страшно се развесели.
— Преди имаше мъж — накрая отвърна той. — Но бракът им свърши преди много луни, още преди пристигането на златоядците. Съпругът й се казваше Хуарка, многообещаващ млад воин, и бракът им — доколкото може да е един уреден брак — се смяташе за много сполучлив. Ала малцина знаеха, че Хуарка изпада в пристъпи на ярост. След раждането на сина им той започнал жестоко да бие Лена. Казват, че търпяла, за да защити Мани от бащиния му гняв. Явно успяла. Хуарка нито веднъж не посегнал на момчето.
— Защо не го е напуснала? — попитах аз. — В края на краищата, тя е княгиня на вашия народ…
— Хуарка заплашвал да убие момчето, ако Лена разкрие нещо.
Мили Боже, помислих си аз.
— И какво станало после?
— Всичко излезе наяве съвсем случайно. Един ден Ренко неочаквано се отбил при Лена и я заварил свита в ъгъла, притиснала сина си към гърдите. От очите й се стичали сълзи и лицето й било окървавено и насинено.
Хуарка незабавно беше арестуван и осъден на смърт. Мисля, че са го хвърлили в яма с два гладни ягуара. — Басарио поклати глава. — Монахо, мъжът, който бие жена си, е най-долен страхливец. Според мен Хуарка си е получил заслуженото.
Оставих Басарио да работи и се оттеглих в един от ъглите на цитаделата, за да се приготвя за предстоящата задача.
Скоро Ренко дойде при мен. Все още носеше испанските дрехи, които преди много седмици беше откраднал от затвора — кафяв кожен елек, бели панталони и високи до коленете кожени ботуши. Веднъж ми бе казал, че това облекло много му помогнало по време на тежкото ни пътуване през джунглата.