Внезапно ме лъхна ужасяваща смрад. Потръпнах и се отчаях от перспективата да намажа тялото си със зловонната течност.
Ала въпреки това го направих. О, колко отвратително миришеше! Нищо чудно, че рапите не можеха да я понасят.
Ренко се подсмихна на смущението ми. После взе от ръцете ми мехура, последва примера ми и го предаде на другите воини, които щяха да дойдат в планината.
Когато бяхме готови, Лена се върна с много по-голям животински мехур, навярно от лама, също пълен с течност.
— Дъждовната вода, която поиска — каза на Ренко тя.
— Чудесно — отвърна князът и го взе, — значи сме готови да тръгваме.
Ренко изля малко дъждовна вода от мехура върху истинския идол.
Той мигновено запя мелодичната си песен.
Вътрешността на цитаделата пустееше. Лена вече беше пратила жените, децата и старците от селото в лабиринта — пътуване, което щеше да ги отведе при водопада край платото. Самата тя бе останала в крепостта, готова да затвори вратата след нас.
— Добре — каза Ренко и кимна на двамата воини, които стояха до плочата. — Хайде.
В този момент инките избутаха големия камък настрани.
Рапите бяха там!
Очакваха ни.
Събрани в широк кръг непосредствено пред каменния вход на цитаделата.
Преброих дванадесет — дванадесет гигантски черни котки с демонични жълти очи, високи остри уши и могъщи мускулести хълбоци.
Князът вдигна пеещия идол пред себе си и рапите впиха поглед в него като хипнотизирани.
После камъкът внезапно замлъкна. Котките излязоха от транса си и тихо заръмжаха.
Ренко бързо поля идола с вода, песента му се възобнови и зверовете отново потънаха в унес.
Въздъхнах.
После, понесъл идола в ръце и следван от седмината воини и мен, Ренко излезе в студената нощ.
Дъждът най-после бе спрял и облаците малко се бяха разкъсали, разкривайки звездното нощно небе и сияйна пълна луна.
Вдигнали пламтящи факли над главите си, ние пресякохме селото и продължихме по тясна пътека, която минаваше край реката.
Рапите бяха навсякъде около нас, движеха се с бавни, решителни стъпки и не откъсваха очи от пеещия идол в ръцете на Ренко.
Умирах от страх. Нещо повече, трябва да призная, че никога през живота си не съм бил по-ужасен.
Защото бях заобиколен от глутница огромни, опасни създания — създания, абсолютно лишени от милост, създания, които убиваха без колебание.
Бяха невероятно големи! Под мъждукащата светлина на факлите мускулите на хълбоците и бедрата им хвърляха оранжеви отблясъци. Дишаха шумно — дълбоко гърлено пръхтене като на кон.
Докато вървяхме по крайречната пътека, аз се озърнах назад и видях Лена да стои в края на селото с факел в ръка и да гледа след нас.
Скоро обаче тя изчезна — навярно решила, предположих аз, да се върне в цитаделата и да изпълни задачата си. Ние продължихме пътуването си към загадъчния храм.
Бяхме деветима, князът, аз и седмината воини, отвсякъде заобиколени от рапите.
Стигнахме до склона на платото и видяхме тесен проход в скалата. Един от инките каза на Ренко, че храмът бил в другия край на тази цепнатина.
Ренко отново поля идола с вода. Той високо запя и пронизителният му звук разцепи нощния въздух. После влезе в прохода и котките тръгнаха по петите му — като деца, следващи своя учител.
Докато се провирахме през тясната цепнатина, един от воините глупаво се опита да прониже най-близката до него котка с копието си. Ала тъкмо се канеше да забие острието му в хълбока на звяра, когато рапата се завъртя към него, свирепо изръмжа и го спря насред движението. Чудовището просто се обърна и продължи след пеещия идол.
Воинът се спогледа с един от другарите си. Котките може и да бяха изпаднали в транс, но това не означаваше, че са напълно беззащитни.
Излязохме от скалния проход и стигнахме в широк кръгъл кратер. Както беше казал старейшината Вилкафор, в средата му се извисяваше невероятен пръст от камък.
В скалата от лявата ни страна имаше пътека — пътеката, която Вилкафор беше наредил на строителите си да изсекат. Тя се извиваше по вътрешната страна на цилиндричния кратер и обикаляше около каменния пръст.
Ренко бавно се заизкачва по нея с идола в ръце. Котките го последваха. Ние с воините тръгнахме след тях.
След известно време доближихме въжен мост, който висеше над кратера и свързваше пътеката с каменния пръст в центъра.
Погледнах към каменната кула от отсрещния край на бездната.
На върха й, заобиколена от ниско изсечени храсти, имаше величествена стъпаловидна пирамида като онези в земите на ацтеките. Отгоре й се издигаше квадратно светилище.