Ренко пръв пресече моста. Рапите го последваха една по една. После минаха воините, накрая — аз.
Когато се озовах на отсрещната страна, аз се изкачих по широко каменно стълбище и излязох на обширна площадка. В края й се намираше порталът на храма.
Широк и мрачен, квадратен и заплашителен, той зееше отворен, сякаш предизвикваше всеки да влезе.
С мокрия идол в ръце, Ренко приближи входа.
— Воини — твърдо каза той, — застанете до камъка.
Седмината воини и вашият покорен слуга забързахме към плочата отстрани на зейналия портал.
Ренко се появи на прага и отново намокри камъка, за да го накара да продължи мелодичната си песен.
Котките стояха пред него и хипнотизирано гледаха идола.
Ренко влезе в храма.
Те го последваха.
Князът пристъпи още по-навътре и първата рапа се вмъкна след него.
Още една крачка.
Втора котка, после трета и четвърта.
Ренко изля целия остатък от водата върху камъка и с последен тържествен поглед към най-скъпоценното притежание на неговия народ го хвърли в тъмните дълбини на храма.
Котките се спуснаха след идола.
— Бързо, плочата! — извика Ренко и изскочи навън. — Затворете портала!
Ние едновременно напрегнахме мишци.
Камъкът глухо затътна.
Ренко застана до мен и също започна да бута плочата. Камъкът бавно се плъзгаше напред. Още малко… Още съвсем малко…
Ренко — изведнъж се разнесе някакъв глас.
Женски глас.
Двамата с княза едновременно се обърнахме.
И видяхме Лена в края на площадката.
— Лена, какво правиш тук? — попита Ренко. — Нали ти казах да…
В този момент някой грубо я блъсна на земята. Внезапно видях на каменните стъпала зад нея едрата фигура на мъж и кръвта ми се вледени.
Това беше Ернандо Писаро.
От гъсталака зад Лена се изсипаха двадесетина конквистадори, разгърнаха се на площадката и насочиха мускетите си към нас. Факлите им осветяваха всичко наоколо.
Придружаваха ги трима тъмнокожи местни, от бузите на които стърчаха дълги парчета кокал. Чанки. Следотърсачите, с чиято помощ Ернандо ни бе проследил до Вилкафор.
И накрая се появи друг тъмнокож мъж, най-зловещ от всички. По-висок от другите, по-едър, с дълга сплъстена черна коса, която се спускаше до раменете му. От лявата му буза също стърчеше парче кокал.
Това бе Кастино. Жестокият чанка от същия затвор, в който беше лежал Ренко, онзи, който бе чул князът да казва, че идолът е в Кориканча.
Конквистадорите и чанките образуваха широк кръг около нас.
И тогава забелязах колко мръсни изглеждат всички. Целите бяха покрити с кал. И изтощени до смърт.
По това разбрах, че са последните оцелели от стоте души на Ернандо. По време на похода им през планината и джунглата другарите им бяха измрели. От болести, глад или просто от изнемога.
Това беше всичко, останало от войската му. Двадесет души.
Ернандо пристъпи напред и грубо изправи Лена на крака. Повлече я със себе си, приближи се до храма, изправи се пред Ренко и надменно го погледна. Капитанът бе цяла глава по-висок от него и два пъти по-широк в раменете. Той силно блъсна Лена в ръцете на княза.
Боязливо се озърнах към портала.
Пролуката между камъка и входа бе достатъчно голяма за котките.
Лошо.
Ако идолът изсъхнеше и престанеше да пее, рапите щяха да излязат от транса и…
— Най-после се срещаме — каза на испански Ернандо. — Прекалено дълго бягаш от мен, млади княже. Ще умреш бавно.
Ренко не отговори.
— А ти, монахо — обърна се към мен капитанът. — Ти си предател на страната си и на своя Бог. Затова ще умреш още по-бавно.
Опитах се да скрия страха си.
Ернандо отново погледна Ренко.
— Идолът. Дай ми го.
Князът дори не мигна. Просто бавно бръкна в торбата на пояса си и извади фалшивия идол.
Очите на Ернандо блеснаха. От устата му едва не потече слюнка.
— Дай ми го.
Ренко пристъпи напред.
— На колене.
Въпреки унижението, младият ми спътник коленичи и поднесе идола на Ернандо.
Капитанът го взе с алчно изражение на лицето и впери очи в толкова дълго търсената си плячка.
След малко вдигна поглед и се обърна към един от хората си.
— Сержант.
— Да? — отвърна най-близкият до него войник.
— Убийте ги.
Ръцете ми бяха завързани с дълго въже. Тези на Ренко също.
Двама испански войници откъснаха Лена от брат й и я отведоха с отвратителни намеци за това какво ще направят с нея, след като ние с Ренко умрем, намеци, които не смея да повтарям тук.
Накараха ни да коленичим пред голям правоъгълен камък в средата на площадката — камък, който приличаше на нисък олтар.
Испанският сержант застана до мен с извадена сабя.