— Ти, чанка — каза Ернандо и подхвърли един меч на Кастино. Откакто бе дошъл на площадката, злият индианец гледаше Ренко с чиста омраза. — Можеш да очистиш княза.
— С удоволствие — отвърна на испански Кастино, хвана меча и бързо се приближи до олтарната плоча.
— Първо им отрежи ръцете — замислено заповяда капитанът. — Искам да ги чуя да крещят, преди да умрат.
Нашите палачи кимнаха и други двама конквистадори дръпнаха въжетата ни така, че да протегнем ръце върху широкия олтар. Китките ни бяха голи, дланите ни бяха готови да бъдат отделени от телата ни.
— Алберто — тихо каза Ренко.
— Да.
— Приятелю мой, преди да умрем, искам да знаеш, че за мен беше чест и радост да те познавам. Онова, което направи за народа ми, ще се помни поколения наред. Благодаря ти.
— Мой храбри приятелю — отвърнах аз, — ако трябваше пак да изживея живота си, пак щях да постъпя така. За това аз ти благодаря. Дано Господ те приеме в рая.
— И теб — рече Ренко. — И теб.
— Господа — каза на палачите Ернандо. — Отрежете им ръцете.
Сержантът и чанката едновременно вдигнаха лъскавите си мечове високо над главите си.
— Чакайте! — внезапно извика някой.
В този момент един от другите конквистадори се втурна към олтара. Изглеждаше по-възрастен от другарите си — жилава стара лисица. Той отиде право при Ренко.
Беше забелязал смарагда, който висеше на шията на моя спътник.
Старият войник бързо свали контената каишка и алчно се усмихна на княза.
— Благодаря ти, дивако — каза той, провеси смарагда на собствения си врат и се върна на мястото си до портала на храма.
Палачите се обърнаха към Ернандо за знак.
Ала странно, капитанът вече не ги гледаше.
Всъщност дори не гледаше към нас с Ренко.
Ернандо зяпаше с отворена уста към входа на храма.
Обърнах се да проследя погледа му.
— О, Господи… — ахнах аз.
Една от рапите стоеше на портала и любопитно наблюдаваше събралите се хора.
Въпреки широко разкрачените й могъщи предни лапи и мускулестите й хълбоци, в този момент тя изглеждаше странно комична, главно защото държеше нещо в уста.
Идолът.
Истинският идол.
Преди толкова ужасяваща и зловеща, сега огромната черна котка приличаше на добродушно куче, което връщаше хвърлената пръчка на собственика си. Рапата просто тъпо стискаше идола в зъбите си, сякаш търсеше някого, който пак да го намокри и да го накара да пее.
Ернандо не откъсваше очи от котката — или по-точно от идола в могъщите й челюсти. Той внезапно погледна към копието в собствените си ръце, после към нас с Ренко и изражението му се промени.
Беше разбрал.
Беше разбрал, че сме го измамили.
Лицето му почервеня.
— Убийте ги! — изрева на палачите Ернандо. — Веднага ги убийте!
Точно в този момент едновременно се случиха безброй неща.
Палачите ни отново вдигнаха мечовете си, прицелиха се в шиите ни и замахнаха, когато изведнъж над главата ми се разнесе остро изсвистяване.
След миг в носа на моя палач се заби стрела. От лицето му бликна кръв и той се строполи на земята.
Видяла тълпата от хора на площадката и усетила мириса на вкусно човешко месо, рапата на портала незабавно пусна идола от устата си и свирепо се нахвърли на най-близкия испанец, само секунда преди от храма да изскочат още единадесет котки — една след друга, една след друга — и да нападнат конквистадорите.
Кастино видя другия палач да пада, улучен със стрела, и за миг се поколеба. Имаше неразбиращо изражение на лицето.
Знаех какво си мисли.
„Кой е изстрелял стрелата? И откъде?“
Той очевидно реши, че ще получи отговор на въпросите си след като убие Ренко.
Бързо вдигна за трети път меча си, силно замахна…
… ала в ефеса му се удари нова стрела и изби оръжието от ръката му.
Отнякъде над нас изсвистя трета стрела, улучи въжето, с което бяха завързани китките на княза, преряза го и го освободи.
Ренко светкавично скочи на крака, докато Кастино насочи към него огромния си юмрук. Моят спътник бързо дръпна конквистадора, който го беше държал прикован за олтара, между себе си и връхлитащия удар. Кокалчетата на Кастино се забиха право в лицето на испанеца, пробиха черепа му и го убиха за миг!
В този момент друг войник насочи мускета си към Ренко и стреля. Князът се обърна, скри се зад убития конквистадор като зад щит и на гърдите на мъртвия разцъфтя червена дупка.
В това време испанецът, който държеше ръцете ми върху олтара, извади меча си и зловещо ме погледна.
Ала преди да осъзная какво става, от центъра на лицето му изскочи връх на стрела и той се строполи по очи върху камъка пред мен.