Рейс потъна, отвори очи и видя, че левият му крак е в устата на каймана!
Ала звярът не бе успял да го захапе и…
Без да губи нито миг, Уилям рязко издърпа крака си и изплува на повърхността. Гигантското влечуго изскочи от водата след него. Въжето на куката попадна между зъбите му и светкавично беше прерязано на две. Рейс изгуби равновесие, тежко се стовари по гръб в по-плитката част на ямата.
Той бързо се обърна. Зиналата паст на каймана изпълни полезрението му. Тъй като не му оставаше да направи нищо друго, Уилям пъхна куката — заедно с цялата си дясна ръка — в широко отворените челюсти на чудовището!
И натисна освобождаващия бутон на дръжката й.
В този миг, в наносекундата, преди острите като бръсначи зъби на каймана да се забият в десния му бицепс, стоманените челюсти на куката рязко са разтвориха.
Главата на влечугото просто избухна.
Две от челюстите изскочиха от очните му кухини и в този отвратителен момент очите на звяра изхвърчаха от главата му.
Другите две с лекота разкъсаха по-меката плът и кожа от долната страна на главата му.
Стоманените остриета, които стърчаха от очите на каймана, трябва да бяха пробили мозъка му, убивайки гигантското животно за миг. И сега Рейс седеше на дъното на ямата с ръка в устата на пет и половинметровото чудовище, чиито зъби бяха само на милиметри от кожата му.
Струпалите се около ямата индианци смаяно мълчаха.
После бавно започнаха да ръкопляскат.
Рейс излезе от ямата под възхитените погледи на туземците. Те го потупваха по гърба и му се усмихваха, разкривайки кривите си жълти зъби.
Незабавно отвориха клетката, в която бяха хвърлили Наш и другите, и след няколко минути спътниците му се присъединиха към Рейс.
Ван Люън се приближи към него, като клатеше глава.
— Какво направихте, по дяволите? От клетката не се виждаше нищо?
— Просто убих един голям гущер — отвърна Уилям.
Антропологът Маркес дойде при тях и се усмихна на Рейс.
— Браво, господине! Браво! Как казахте, че ви е името?
— Уилям Рейс.
— Радвайте се, господин Рейс. Току-що станахте бог.
Клетъчният телефон на Джон-Пол Демонако иззвъня.
Двамата със следователя от флота Мичъл още бяха в сградата на УСВП във Вирджиния. В момента капитанът също разговаряше по телефона.
— Казваш, че се получил от Битикър… — рече специалният агент. Внезапно лицето му стана пепеляво. — Обади се в балтиморската полиция и ги накарай веднага да пратят там групата за обезвреждане на бомби. Идвам веднага.
Когато затвори, Мичъл се приближи до него.
— Беше Еърънсън — каза морският офицер. — Атакували са щабовете на Борците за свобода. Не са открили нищо. Абсолютно нищо.
— Няма значение. — Демонако се запъти към вратата.
— Какво става? — забърза след него Мичъл.
— Току-що ми се обади един от моите хора в Балтимор. От жилището на един от тексаските ни информатори. Казва, че попаднал на нещо голямо.
Час и половина по-късно Демонако и Мичъл пристигнаха в стар порутен склад в промишления квартал на Балтимор.
Отпред бяха спрели три патрулни коли, два необозначени бежови буика на ФБР и голям син бус с надпис „ГРУПА ЗА ОБЕЗВРЕЖДАНЕ НА БОМБИ“.
Двамата влязоха в склада и се качиха по стълбището.
— Тази сграда е собственост на Уилбър Франсис Джеймс, повече известен като Обира — каза Демонако. — Бил е военен радист, но го уволнили дисциплинарно за кражба на служебна техника — честотни скенери, пушки М–16. Сега е дребен мошеник и играе ролята на свръзка между тексасците и някои криминални елементи, които ги снабдяват с оръжие и информация. Преди два месеца го заловихме с три крадени флакона нервнопаралитичен газ, но решихме да не повдигаме обвинение срещу него, ако стане наш информатор. Досега спазва обещанието си.
Стигнаха до малък апартамент на горния етаж на склада, охраняван от двама балтиморски полицаи. Жилището беше отвратително, с мухлясал дъсчен под и окъсани тапети на стените.
Посрещнаха ги млад чернокож агент на име Хансън и шефът на групата за обезвреждане на бомби в балтиморското полицейско управление — дребен набит мъж, който се представи като Баркър.
Самият Обир седеше със скръстени ръце в ъгъла на стаята и предизвикателно пушеше цигара. Той бе нисък, брадясал човек със сплетена на плитчици кестенява коса и мръсна хавайска риза. На краката си носеше сандали — с чорапи.
— Какво открихте? — попита младия агент Демонако.
— Когато пристигнахме, не намерихме нищо — като хвърли презрителен поглед към Обира, отвърна Хансън. — Но след като претърсихме, попаднахме на това.