СЕДМО ДЕЙСТВИЕ
Сряда, 6 януари, 17:30
Хидропланът кацна в реката до Вилкафор малко преди залез слънце на 6 януари 1999 г.
След като отново се намазаха с маймунска урина, Рейс и Рене се запътиха към второто село. Оставиха Дъги и Габи в самолета, защото антроположката трябваше да се погрижи за многобройните рани на младия командос.
Докато минаваха през Вилкафор, уморени и изтощени. Рейс видя, че по улицата няма трупове.
Въпреки че само преди няколко часа тук бяха убити десетина учени от флота и УСВП — наред с Марти, Лорън, Наш и Ван Люън — от тях нямаше и следа.
Той тъжно погледна пустата улица. Нямаше представа къде са изчезнали труповете.
Двамата с Рене влязоха в селото, точно когато в подножието на Андите вече се спускаше мрак.
Вождът на племето Роа и антропологът Мигел Морос Маркес ги посрещнаха до рова.
— Мисля, че това е ваше — каза Рейс и протегна идола напред.
Роа се усмихна.
— Ти наистина си Избраникът — отвърна той. — Моят народ някой ден ще пее песни за теб. Благодаря ти, благодаря ти, че ни върна нашия Дух.
Уилям сведе глава. Изобщо не се смяташе за Избраник. Просто беше сторил каквото смяташе за редно.
— Обещай ми само едно нещо — каза на вожда той. — Обещай ми, че когато си тръгна, ще напуснете това село и ще изчезнете в джунглата. И други ще дойдат да търсят идола, сигурен съм. Отнесете го колкото може по-далеч оттук, където никога няма да го намерят.
Роа кимна.
— Ще го направим, Избранико. Ще го направим.
Рейс все още не му бе дал идола.
С твое позволение — рече той, — трябва да направя още нещо и за тази цел имам нужда от идола.
Индианското племе се събра на пътеката, заобикаляща скалната кула.
Вече беше нощ и всички бяха обилно намазани с маймунска урина.
Тъй като не можели да се върнат в леговището си в храма, каза Маркес, рапите прекарали деня в сумрака на дъното на кратера.
Рейс погледна над пропастта, където преди бе въженият мост.
Той все още висеше до стената на кулата, на същото място, на което преди двадесет и четири часа го бяха оставили нацистите.
Пратиха един от най-ловките катерачи на Роа — намазан с двойно по-голямо количество маймунска урина — на дъното на кратера, откъдето индианецът умело се покатери по почти вертикалната скала.
Скоро стигна до дългото въже, увиснало от долната част на моста, и го завърза за друго, което туземците държаха на пътеката. Те изтеглиха моста и бързо го закачиха за подпорите.
— Сигурен ли си, че искаш да го направиш? — попита Рене, докато Уилям гледаше към върха на кулата.
— Има още един изход от храма — отвърна той. — Ренко го е открил. И аз ще го намеря.
После, с идола в една ръка, факел в другата и кожена чанта, прехвърлена през рамо, Рейс пресече въжения мост.
Последваха го десет от най-силните воини на Роа, които също носеха запалени факли.
Стигнаха на площадката. Уилям извади от чантата си мехур с вода и намокри тириевия идол.
Камъкът незабавно завибрира. Чист, хипнотизиращ звук разцепи нощта като нож.
След минути се появи първата рапа.
После втора и трета.
Огромните черни котки се събраха в широк кръг около Рейс.
Той преброи дванадесет.
Отново намокри идола, който с подновена сила нададе равния си хармоничен тон.
Уилям заотстъпва назад и влезе в храма.
Десет стъпала надолу и потъна в пълен мрак.
Рапите — големи черни и заплашителни — го последваха вътре и препречиха пътя на сноповете синкава лунна светлина.
Когато всички котки бяха в храма, десетимата индиански воини започнаха да бутат плочата, както ги бе инструктирал Рейс.
Масивният камък остро изскърца.
Уилям наблюдаваше движението му от храма. Постепенно лунната светлина окончателно беше заменена от сянката на огромната плоча.
Порталът бе затворен. И Уилям Рейс беше в храма, сам с глутницата свирепи рапи.
Мрак.
Пълен мрак, освен мъждукащия оранжев пламък на факела.
Стените на тунела лъщяха от влага. Някъде дълбоко от храма се чуваше монотонно капене на вода.
Беше ужасяващо, ала странно — Рейс не изпитваше страх. След всичко, което бе преживял, вече просто не можеше да се страхува.
Дванадесетте рапи — въплъщение на злото под светлината на факела — хипнотизирано гледаха вибриращия идол в ръцете му.
Вдигнал факела високо над главата си, той тръгна по спираловидния тунел. Проходът се спускаше надолу и завиваше надясно. В стените му бяха изсечени малки ниши.
Рейс мина покрай нишата, която беше видял при предишното си влизане в храма и съзря скелета с пробития череп. Вече знаеше, че той принадлежи на жилавия стар конквистадор, който бе откраднал смарагда на Ренко.