Човешки жертвоприношения.
Те хвърляха тук собствените си братя.
Ата въпросът навярно не се изчерпва с това, си каза Рейс, докато гледаше към многобройните тъмнокожи тела.
Местните сигурно хвърляха тук и своите мъртви — и мъртвите си врагове — за да умилостивят рапите.
А в особено гладни времена, предположи той, зверовете може би се изяждаха едни други.
И тогава забеляза, че на каменния под зад труповете лежат още пет рапи — до квадратен отвор в пода.
Те гледаха право към него, хипнотизирани от монотонното вибриране на мокрия идол.
Пред тях имаше десетина много по-малки котки — малки рапи — големи колкото тигърчета. Те също бяха вперили очи в Рейс. Сякаш бяха прекъснали играта си, веднага щом бяха чули звука на тириевия камък.
„Господи — помисли си Уилям, — тук долу е истински развъдник на рапи.“
Хайде, Уил, свършвай вече.
Добре.
Той извади нещо от преметнатата през рамото му кожена чанта.
Фалшивият идол.
Рейс остави копието на пода до голямата квадратна дупка — така, че всеки, който влезе в храма, веднага да го види.
Не беше сигурен, но предполагаше, че тъкмо това е направил и Ренко преди четиристотин години.
„Добре каза си той, — време е да се измъквам оттук.“
Уилям погледна към по-тесния отвор до петте женски и техните малки и реши, че най-добрата възможност — освен да се покатери по жертвения кладенец с надеждата, че някой ще му отвори камъка горе — е просто да се спусне надолу.
С истинския идол в ръце той предпазливо заобиколи женските рапи.
И впери очи в дупката.
Тя бе широка около метър и осемдесет и потъваше право надолу. Във вертикалните й стени също бяха изсечени вдлъбнатини.
Какво пък, каза си Рейс.
Отново с факела между зъбите си и прибрал вибриращия идол в кожената си чанта, той се спусна в тясната шахта.
След около минута изгуби от поглед отвора над себе си.
Две от рапите го последваха на известно разстояние, увиснали с главите надолу, и го зяпаха със студените си жълти очи.
Ала не го нападнаха.
Рейс продължаваше да се спуска. Струваше му се, че е изминал километри, но всъщност бяха само петдесетина метра.
Накрая краката му докоснаха здрава земя.
Уилям извади факела от устата си, вдигна го във въздуха и видя, че се намира в малка пещера.
Но на дъното й имаше вода.
Беше нещо като басейн — малък басейн, от трите страни ограден със скала. От четвъртата се издигаше равен земен участък, на който стоеше той.
Рейс се приближи до водата и се наведе да я докосне, сякаш за да се увери, че е истинска. Двете рапи бавно изпълзяха от шахтата зад него.
Уилям потопи ръка във водата.
И внезапно усети нещо.
Не предмет, нищо подобно, а някакво едва доловимо движение на самата вода.
Той се намръщи. Водата течеше.
Рейс отново погледна басейна и забеляза малки вълнички, бавно движещи се отдясно наляво.
И в този момент разбра къде се намира.
В самата основа на скалната кула до плиткото езеро на дъното на кратера. И водата някак си се вливаше и изтичаше от тази пещера.
Идолът продължаваше да вибрира в чантата му.
Двете рапи напрегнато наблюдаваха Уилям.
С увереност, за каквато нямаше никакви основания, той хвърли пламтящия факел, нагази в мастиленочерната вода — с чантата, дрехите и всичко останало — и се спусна под повърхността.
Тридесет секунди по-късно Рейс изплува от дългия подводен тунел на повърхността на плиткото езеро.
Той си пое въздух и облекчено въздъхна.
Отново бе навън.
След като излезе от вътрешността на скалната кула, Рейс се върна в индианското село. Ала преди това се отби на върха на кулата. Воините, които бяха затворили портала на храма, не бяха там и той застана сам пред зловещата каменна сграда.
После вдигна един остър камък от земята, приближи се до плочата и надраска под думите на Алберто Сантяго:
Не влизай в никакъв случай!
Вътре дебне смърт.
Когато стигна в селото, Рене го чакаше до рова заедно с Мигел Маркес и Роа.
Рейс подаде идола на вожда.
— Рапите отново са в храма — каза той. — Време е да се приберем у дома.
— Моят народ ти благодари за всичко, което направи за нас, Избранико — отвърна индианецът. — Защо на света няма повече като теб?
Уилям скромно наведе глава и в този момент усети, че Рене стиска дланта му.
— Как се чувстваш, храбрецо? — попита тя.
— Май че трябва пак да са ме ударили по главата — отвърна Рейс. — Как иначе да си обясня всички тия геройства? Сигурно у мен се обажда адреналинът.