Рене поклати глава и го погледна в очите.
— Не. Не е адреналин.
Тя го целуна и силно притисна устните си към неговите. Когато най-после се отдръпна назад, Рене се усмихна.
— Хайде, храбрецо. Да си вървим у дома.
Рейс и Рене напуснаха селото, сподирени от ликуващите викове на индианците.
Когато изчезнаха в кратера и се запътиха към Вилкафор, някъде зад тях се разнесе приглушен крясък.
Идваше от бамбуковата клетка, завързана за четирите дървета.
В клетката, измъчван от раните в корема и двете си отсечени ръце, се търкаляше Франк Наш.
Туземците не го бяха убили на главната улица на Вилкафор. Бяха отсекли крадливите му ръце и го бяха довели тук за по-подходящо наказание.
След час започна поседнатата индианска процесия до храма на Солон. Труповете бяха положени върху церемониални носилки.
Наш се гърчеше върху една от тях, а на другите лежаха телата на Ван Люън, Марти, Лорън, Романо и участниците в проекта на флота и УСВП. Мъртва или жива, всякаква човешка плът щеше да умилостиви котешките божества.
Цялото село се събра зад храма и тихо запя, докато двама силни воини вдигнаха цилиндричния камък от дупката на пътеката и отвориха жертвения кладенец.
Първо бяха хвърлени мъртвите — Ван Люън, Марти.
Лорън и хората от флота.
Индианците довлякоха Франк Наш до отвора последен. Той бе видял какво правят с другите тела и очите му се изпълниха с ужас, когато осъзна, че същото очаква и него.
Докато жреците завързваха краката му. Наш надаваше отчаяни крясъци и бясно се гърчеше. Воините го отнесоха при дупката.
Те вкараха краката му в отвора и Франк Наш за последен път видя небето.
Индианците го пуснаха в кладенеца.
Викът на Наш не заглъхна чак до долу.
Цилиндричният камък беше върнат на мястото си и туземците напуснаха върха на кулата. Нямаше да се завърнат никога повече. Щом се прибраха в селото, те започнаха да се приготвят за дългото пътуване — пътуване, което щеше да ги отведе в дълбините на джунглата, за да не може никой да ги открие.
Хидропланът летеше над Андите. Пътуваше за Лима. За дома.
Дъги седеше в пилотската кабина — целият в бинтове, но жив. Рейс, Рене, Габи и Ули бяха отзад.
След около час Габи Лопес отиде при него.
— Здрасти.
— Здрасти. — Дъги нервно преглътна. Все още смяташе, че Габи е много красива и той не отговаря на класата й. Докато го бе бинтовала, младият войник през цялото време не беше откъсвал поглед от нея.
— Благодаря, че ми помогна с оня кайман в рова.
— А — изчерви се той. — За нищо.
— Въпреки това ти благодаря.
— Няма проблем.
Последва неловко мълчание.
— Мислех си — смутено рече Габи, — ако не… нали разбираш, ако не ходиш с някое момиче, може би ще се съгласиш да ми дойдеш на гости. Ще приготвя вечеря.
Сърцето на Дъги бързо се разтуптя. На лицето му се изписа широка усмивка.
— Страхотно — отвърна той.
На три метра зад тях в пътническия отсек на хидроплана Рене спеше, сгушена на рамото на Рейс.
Уилям от своя страна разговаряше с Джон-Пол Демонако по клетъчния телефон на Ърл Битикър — с помощта на бутона за повторно набиране. Той набързо разказа на агента всичко, което се беше случило във Вилкафор.
От БКА до нацистите, флота и армията, и накрая — тексасците.
— Чакайте малко — рече Демонако. — Имате ли някакъв военен опит?
— Абсолютно никакъв.
— Господи. Какъв сте тогава, някакъв анонимен герой?
— Нещо такова.
След като поговориха още малко, Демонако му даде телефонния номер и адреса на американското посолство в Лима и името на представителя на ФБР. Бюрото, каза той, щяло да се погрижи за завръщането им в Щатите.
Рейс затвори и се загледа през прозореца в планините под тях. Козирката на опърпаната му бейзболна шапка опираше стъклото, пръстите на дясната му ръка си играеха със смарагда на шията му.
След малко той запремигва с клепачи и извади нещо от джоба си.
Тънкият, подвързан с кожа бележник, който сутринта му бе дал Маркес.
Уилям го прелисти. Имаше само няколко страници. Ала почеркът беше познат.
Той разтвори бележника на първата страница и започна да чете.
ПЕТО ЧЕТЕНЕ
На достойния пътешественик, който намери този бележник.
Пиша ти на светлината на факел в подножието на величествената планина, която няма равна в цяла Нова Испания.
Според несигурните ми изчисления сега е лето Господне 1560-то — близо двадесет и пет години след стъпването ми на чужди брегове.
За мнозина, които четат тези редове, те няма да означават нищо. Защото ги пиша в очакване да изложа пълния разказ за невероятните приключения, които преживях в Нова Испания — разказ, който може никога да не завърша.