Кокрън добродушно шляпна младия ефрейтор по тила и изплю тютюна, който дъвчеше.
— Не се бой, синко. Ще те направим човек. Искам да кажа, я виж младия Чъки. — Той посочи към следващия по възраст войник, едър двадесет и три годишен ефрейтор с лице като месечина на име Чарлз Уилсън. — Ами че Чъки едва миналата седмица стана пълноправен член на Клуба на осемдесетте.
— Какъв е тоя „Клуб на осемдесетте“? — озадачи се Дъги.
— Страхотен е, ето какъв — отвърна Кокрън и облиза устните си. — Нали така, Чъки?
— Естествено, Бъз.
— Супер, приятел — ухили се опитният командос.
— Супер — усмихнато рече Чъки.
Докато двамата се смееха, Рейс внимателно погледна Кокрън. Мислеше си за думите му в самолета.
Ефрейтор Бъз Кокрън изглеждаше четиридесетина годишен. Косата и веждите му бяха рижи. Имаше набръчкано лице и груба небръсната брадичка. И той беше едър с широки гърди и яки ръце.
Дори само външният му вид изпълваше Рейс с неприязън.
У него просто изпъкваше нещо злобно, нещо от не особено интелигентния училищен побойник, който само заради ръста си тормозеше другите деца. От онези мъжаги, които постъпваха в армията, защото там имаше почва за хора като тях. Нищо чудно, че на четиридесет още бе ефрейтор.
— Абе, Дъги — неочаквано попита Кокрън, — какво ще кажеш да отида при оная готина дребна археоложка и да й обясня, че тук е един тъп млад войник, който иска да я покани на бургер и на кино…
— Не! — искрено уплашен, възкликна Кенеди.
Останалите зелени барети избухнаха в смях.
Дъги се изчерви.
— И не ми викай „тъп“ — измърмори той. — Не съм тъп.
В този момент Ван Люън и Скот се върнаха от другия хеликоптер. Войниците мигновено спряха да се смеят.
Рейс видя, че Ван Люън поглежда Дъги и после другите — както голям брат се мръщи на мъчителите на малкото си братче. Имаше впечатлението, че именно присъствието на сержанта, а не на капитана, ги е накарало да млъкнат.
— Как напредвате? — обърна се към Кокрън Скот.
— Няма никакви проблеми, господин капитан.
— Тогава си вземете нещата и отидете в селото. Готвят се да започват.
Рейс и войниците влязоха в селището. Дъждът продължаваше да се лее като из ведро.
Докато вървеше по калната улица, Уилям видя, че Лорън и Трой Коупланд стоят при най-големия от куфарите.
Той беше черен, висок поне метър и половина, и Коупланд разгъваше страничните му плоскости, превръщайки го в преносима работна маса.
Слабият учен отвори капака. Вътре имаше висок до кръста пулт с копчета, клавиатура и компютърен екран. Междувременно Лорън монтираше върху пулта сребрист пръчковиден предмет, който приличаше на микрофон.
— Готов ли си? — попита тя.
— Да — отвърна Коупланд.
Лорън натисна едно от копчетата отстрани на куфара и по пулта замигаха зелени и червени лампички. Другият физик от УСВП веднага се зае да пише на изолираната срещу всякакъв климат клавиатура.
— Това е скенер за ядрен резонанс — преди Рейс да успее да попита, каза Лорън. — С негова помощ можем да установим местонахождението на всякаква ядрена материя в района, като измерваме резонанса във въздуха.
— С други думи?
Тя въздъхна.
Всяко радиоактивно вещество, независимо дали е уран, плутоний или тирий, реагира с кислорода на молекулярно равнище. Радиоактивните елементи карат въздуха около тях да вибрира или да резонира. Този уред засича резонанса във въздуха и ни насочва към веществото.
След няколко секунди Коупланд престана да пише и] се обърна към Наш.
— Скенерът е готов.
— Действай — каза полковникът.
Коупланд натисна един от клавишите и сребърната пръчка върху уреда бавно се завъртя.
Рейс се огледа наоколо и забеляза, че Лопес и Чеймбърс са се върнали. Сега двамата напрегнато се взираха в скенера. Той се озърна към останалите от групата. Всички наблюдаваха уреда.
И тогава внезапно се сети.
От това зависеше всичко.
Ако скенерът не засечеше идола някъде в непосредствена близост, просто си бяха изгубили времето с идването си тук…
Пръчката престана да се върти.
— Открихме нещо — без да откъсва очи от компютърния екран, каза Лорън.
Наш бе затаил дъх и сега шумно въздъхна.
— Къде?
— Един момент… — Тя написа нещо на клавиатурата.
Пръчката сочеше срещу течението на реката — към, планините, към мястото, където джунглата се срещаше със стръмния склон на недалечното скално плато.
— Сигналът е слаб, защото ъгълът не е прав — каза Лорън. — Но засичам нещо. Ще се опитам да настроя вектора…
Тя продължи да чука на клавишите и пръчката бавно се наклони нагоре. Тя застана под ъгъл от тридесет градуса, когато очите на Лорън проблеснаха.