Пет метра.
Бързо потъваха.
Рейс погледна към брега.
Сега селото пустееше. Тук-там по главната улица се плъзгаха котешки сенки. Нямаше и следа от хора.
И тогава забеляза, че бронетранспортьорът е изчезнал.
Осемколесната подобна на танк машина с Наш, Коупланд и зелените барети не се виждаше никъде.
Ван Люън! — каза по микрофона си Рейс. — Къде сте?
— Тук съм, професоре.
— Къде?
— Двама немци отвориха БТР-а и ни свалиха белезниците. В момента обикаляме селото и прибираме всички оцелели.
— Защо междувременно не се отбиете до кея? След трийсетина секунди?
Ясно, професоре. Идваме.
До кея оставаха три метра и водата вече напълно покриваше покрива на джипа.
Макар че стояха върху хеликоптера, щеше да им се наложи да стъпят върху колата, за да скочат на кея.
— Хайде, миличка, не потъвай — каза Уилям.
Два метра.
Покривът на джипа беше на петнадесет сантиметра под водата.
Един метър.
Тридесет сантиметра под повърхността.
Лорън прегърна през раменете замаяната Габи.
— Добре, слушайте — рече тя. — Първи сме ние с Габи. Уил, ти ни последвай. Съгласен?
— Съгласен.
Плаващият хибрид се приближи до кея.
В този момент двете жени скочиха от хеликоптера върху потопения покрив на колата и потънаха до коленете.
Две крачки и Лорън избута археоложката върху кея.
После се покатери и тя. Успя да изтегли краката си, само мигове преди два огромни каймана да се понесат във водата след нея, свирепо раззинали челюсти.
— Хайде, Уил! — извика тя.
Рейс се приготви да скочи върху покрива на джипа. Трябва да представляваше невероятна гледка — по дънки, тениска и бейзболна шапка, изправен върху полупотопен боен хеликоптер насред гъмжаща от каймани южноамериканска река.
„Как се озовах тук, по дяволите?“ — помисли си той.
После хюито и джипът рязко се наклониха и потънаха още по-надълбоко.
Уилям изгуби равновесие и едва не падна. Когато вдигна поглед, установи, че положението сериозно се е влошило.
Покривът на колата вече беше най-малко на метър под водата.
Даже да успееше да скочи отгоре му, кайманите щяха да го разкъсат, преди да се добере до кея.
Покривът на хеликоптера също бе на повече от два сантиметра под повърхността.
Рейс отчаяно се озърна наоколо. Над водата стърчаха само перките.
Той хвърли поглед към брега. БТР-ът тъкмо спираше до кея. Плъзгащата се странична врата на бронираната машина се отвори и вътре видя Ван Люън и Скот. Лорън понесе Габи натам.
— Хайде, Уил! — извика през рамо Лорън. — Скачай!
Хюито пак се наклони и маратонките на Рейс потънаха под водата.
Уилям погледна към перките.
Може би щеше да успее…
Не.
Бе прекалено тежък и те щяха да се огънат под него.
Той пак се обърна към сушата. Три големи каймана плуваха между него и стария дървен кей.
Може би…
Рейс се пресегна и се хвана за една от десетметровите перки. После с всички сили я натисна и я завъртя около оста й.
Потъналият хеликоптер продължаваше бавно да се носи по течението.
Перката се завъртя и краят й стигна почти до кея като тесен мост, свързващ хюито с брега.
Вертолетът пак се разтърси и потъна с още пет сантиметра. В този момент от водата до Уилям изригна гигантско черно тяло и той инстинктивно се разкрачи колкото може повече. Кайманът се стрелна между краката му, болезнено ожули вътрешната страна на прасците му и се стовари в реката от другата страна на хюито.
„Последен шанс! — мислено извика Рейс. — Побързай!“
Той още веднъж погледна към широката четвърт метър перка, увиснала на тридесет сантиметра над водата.
„Давай!“
И Рейс скочи.
Три крачки и видя кея на шест метра пред себе си. Кеят, спасението…
… по средата на пътя усети, че перката се огъва под него, спуска се към водата и…
… се опира върху гърбовете на трите каймана между хеликоптера и кея!
Рейс се затича по тесния мост, закрепен върху люспестите туловища!
Стигна до края на перката и се хвърли напред, полетя във въздуха и се блъсна с гърди в ръба на кея.
„Изтегли си краката от водата!“ — помисли си той, когато усети, че маратонките му потъват в мастиленочерната течност под него.
Мигновено сви крака нагоре и се претърколи по дървения кей.
Уилям задъхано преглътна. Не можеше да повярва.
Беше ус…
— Професор Рейс! Побързайте! — извика в ухото му металическият глас на Ван Люън.
Той вдигна очи и видя отворената врата на БТР-а.
В следващия момент обаче вниманието му привлече някакво движение над бронираната машина и Уилям зърна една от грамадните черни котки, която прескачаше БТР-а със зинала паст и оголени зъби.