Прозрачна найлонова торбичка за веществени доказателства.
В нея имаше окървавен куршум.
Демонако седна на една от масите и го разгледа.
— Откъде е изваден, от трупа на някой от охраната ли?
— Не — каза Мичъл. — От шофьора на микробуса, с който са влезли. Единственият, когото са убили с пистолет.
След като са го използвали, за да ги преведе през охраната на гаража — прибави капитан Еърънсън, — те са го застреляли от упор в главата.
— Визитна картичка — рече Демонако.
— Аха.
— Изглежда, че е с волфрамово ядро… — замислено каза агентът.
— И ние така смятахме — отвърна Еърънсън. — И доколкото ни е известно, само една терористична организация в Съединените щати използва такива патрони. Борците за свобода от Оклахома.
Демонако продължи да върти в ръцете си куршума.
— Вярно е, но Борците за свобода…
— … действат по този начин — прекъсна го капитанът. — Проникват в обектите като спецотряди, прострелват жертвите си в главата, крадат модерна военна техника.
— Явно и вие сте посещавали семинарите ми, капитан Еърънсън — отбеляза Демонако.
— Така е — потвърди Еърънсън, — но се смятам за специалист в тази област. Занимавал съм се с подобни групи в рамките на разузнавателните програми на флота. Трябва да държим под око тия хора, нали разбирате.
— Тогава знаете, че в момента Борците за свобода водят война за територия с тексасците — каза агентът.
Еърънсън намръщено прехапа устни. Очевидно нямаше представа. Уязвен от завоалираното ужилване, той сърдито го изгледа.
Демонако погледна двамата морски офицери през очилата си. Струваше му се, че не му казват всичко.
— Какво се е случило тук, господа?
Еърънсън и Мичъл се спогледаха.
— Какво искате да кажете? — попита Мичъл.
— Не мога да ви помогна, ако не знам точно какво се е случило тук. Например като начало какво е откраднато.
Еърънсън сбърчи лице.
— Целта им е било устройство, наречено Супернова. Знаели са къде е и как да стигнат до него. Знаели са всички кодове и са имали електронни карти. Движили са се прецизно и бързо като отлично координирана десантна част.
— Ударният отряд на Борците за свобода е добър, но не чак толкова, че да превземе такава сграда — каза Демонако. — Прекалено е малък, може би най-много двама-трима души. Ето защо атакуват по-уязвими цели — компютърни лаборатории, не особено важни държавни служби места, от които могат да откраднат техническа информация като електрически схеми или данни за орбитиращите сателити. Но най-важното е, че нападат само обекти, които са слабо охранявани. А не крепости като тази. Те са техноманиаци, не боен отряд.
— Но все пак са единствената група, която използва волфрамови патрони — настоя Еърънсън.
— Вярно е.
— Така че може да са преминали към по-мащабни операции — уверено заяви капитанът. — Вероятно се опитват да влязат в редовете на големите играчи.
— Възможно е.
— Възможно било — изсумтя офицерът. — Специален агент Демонако, сигурно не съм ви изяснил нещо. Откраднатото от тази сграда устройство е от изключително значение за бъдещата отбрана на Съединените щати. Ако попадне в лоши ръце, то може да доведе до катастрофални резултати. Вижте, в момента три взвода тюлени са готови да превземат три вероятни обекта на Борците за свобода. Но шефовете ми искат да са сигурни. Страх ги е от нов Балтимор. От вас чакаме само да потвърдите, че този грабеж може да е извършен единствено от тях.
— Ами… — започна Демонако.
Всичко зависеше от волфрамовите патрони. Но кой знае защо се колебаеше, използването им тук го смущаваше…
— Агент Демонако — рече Еърънсън, — ще ви задам въпроса по-просто. Доколкото ви е известно, в Съединените щати има ли друга парамилитаристична група освен Борците за свобода, която използва боеприпаси с волфрамово ядро?
— Не — отвърна Демонако.
— Чудесно. Благодаря.
С тези думи Еърънсън хвърли смразяващ поглед на Демонако и Мичъл и се запъти към близкия телефон. Той набра някакъв номер и каза:
— Обажда се Еърънсън. Започнете операциите. Повтарям. Започнете операциите. Справете се с ония копелета.
В джунглата се развидели.
Рейс се събуди облегнат на стената на бронетранспортьора. Болеше го главата и дрехите му още бяха влажни.
Плъзгащата се врата беше отворена. Отвън се чуваха гласове.
— … какво правите тук?
— … казвам се Марк Граф и съм лейтенант от Fallschirmjager…
Рейс се изправи и излезе от бронираната машина.
Вече бе утро и над селото се стелеше ниска мъгла. БТР-ът стоеше в средата на главната улица и когато се измъкна навън, на Уилям му трябваха няколко секунди, за да се приспособи към обгръщащата го сива стена. Постепенно обаче започна да различава главната улица на Вилкафор.