Изпод голямата осемколесна машина изригна огнено кълбо, което я повдигна на три метра над земята и я завъртя във въздуха. Бронетранспортьорът тежко се стовари на едната си страна.
Светът вътре полудя.
Когато разбраха какво ги очаква, Наш, Рене и Шрьодер бяха закопчали предпазните ремъци на седалките си и се бяха приготвили за взрива.
И сега висяха перпендикулярно на земята.
Ала най-важното бе, че БТР-ът беше издържал.
Засега.
Дъги Кенеди боязливо надникна от покрива на цитаделата.
На равни разстояния един от друг в сивкавата мъгла стояха десетина нацистки командоси, насочили напред своите G–11.
Той бе видял взривяването на бронетранспортьора и благодареше на Господ, че нацистите не знаят за хората в крепостта. Стените й нямаше да устоят на такава страшна експлозия.
После внезапно чу викове — някой лаеше заповеди на немски.
Дъги не знаеше много немски и не разбра повечето думи. После обаче долови нещо, което му беше познато: „das Sprengkommando“.
Той се вцепени. И рязко се обърна, за да види, че четирима нацистки командоси тичат по посока на реката в отговор на заповедта.
Въпреки скромните си познания по този език, по време на службата си в едно ракетно поделение на НАТО край Хамбург бе усвоил поне най-често използваните немски военни термини.
Един от тях беше „das Sprengkommando“.
Група за унищожаване.
От прикритието на портала Ван Люън стреля с гранатохвъргачката си. Секунда по-късно сред дърветата край позициите на нацистите се разнесе взрив и наоколо се посипаха листа и кал.
Сержант! — извика Кокрън.
Какво?
Ако продължаваме така, ще ни очистят! Те са много повече! Ще изчакат, докато ни свършат боеприпасите, и тогава ще попаднем в капан! Трябва да бягаме!
— Какво предлагаш? — попита Ван Люън.
— Ти си сержантът, не аз — отвърна Кокрън.
— Добре тогава. — Ван Люън се намръщи и се замисли за миг. — Единственият начин да се измъкнем оттук е да минем по въжения мост, нали така?
Да.
Тогава някак трябва да стигнем дотам… Да.
— Предлагам да заобиколим зад храма и да се спуснем до ръба на кулата. После ще се промъкнем през гъсталака до моста. Когато минем оттатък, ще отвържем моста и ще оставим копелетата на върха.
— Звучи добре — каза Райкарт.
— Тогава да действаме — рече Ван Люън.
Зелените барети се приготвиха да напуснат входа на храма. Рейс реши просто неотлъчно да ги следва — каквото и да правеха.
— Добре… — провлачи Ван Люън. — Хайде!
Четиримата се втурнаха под дъжда, като обсипаха враговете си с дъжд от куршуми.
Нацистите залегнаха сред дърветата.
Сержантът и Райкарт първи завиха зад ъгъла.
Секунди по-късно заобиколиха задния ъгъл и се озоваха на познатата на Рейс каменна пътека със странния кръгъл камък.
Разкаляният склон под тях стръмно се спускаше на петнадесетина метра и завършваше с тесен скален перваз, който образуваше ръба на кулата — и който гледаше над сто метровата бездна. Наляво обаче имаше група дебели дървета. И тъкмо в тази посока се намираше въженият мост.
Кокрън и Рейс последваха другите. Двамата веднага видяха стръмния склон.
— Май ще се окаже по-трудно, отколкото очаквахме — каза на Ван Люън ефрейторът.
В този момент, като акула, изплувала от океанските глъбини, от мъглата под скалния перваз се издигна немският хеликоптер и спря точно пред четиримата американци. Страничните му картечници оглушително тракаха.
Всички се хвърлиха на земята.
Текс Райкарт обаче закъсня. Куршумите безмилостно го прерязаха през гърдите и го задържаха изправен дълго след като умря. По мократа каменна стена зад него разцъфнаха кървави петна с форма на звезди.
Получил две рани в крака, Бъз Кокрън мъчително извика. Рейс тежко падна в калта — невредим — и запуши ушите си с длани, полуоглушал от грохота на картечниците. Ван Люън просто безстрашно откри огън по хеликоптера, докато накрая пилотът рязко зави и тялото на Райкарт се строполи по очи на земята.
За нещастие идолът бе в ръцете му.
Правоъгълният камък се изхлузи от пръстите му и заподскача по стръмния склон… към ръба.
Рейс пръв го видя.
— Не! — ахна той, хвърли се напред, падна по корем и се запързаля по калта след него.
— Професоре! — извика Ван Люън. — Чакайте, не… Ала Уилям вече стремглаво се носеше след идола.
Три метра.
Два метра.
Един метър.
Внезапно хеликоптерът се завърна, отново откри огън и в калта между Рейс и идола се появиха дупки от куршуми.
Уилям светкавично реагира. Като заслони очи от хвърчащата във всички посоки кал, той премести тежестта си и полетя надолу по склона.