Празно.
Погледът му светкавично се върна наляво. Шестата епруветка беше в окървавената ръка на ранения.
Шрьодер вече бе отворил гумената й запушалка и беше разпечатал червения предпазител, покриващ взривяващия механизъм.
И сега притискаше с палец бутона на детонатора, докато спокойно се взираше в празното пространство.
Очите на нациста се разшириха от ужас.
— Мамка му…
Шрьодер затвори клепачи. Вече всичко зависеше от Рене и американския професор. Надяваше се да успеят. Надяваше се двамата американски войници да са далеч пред неговия катер, извън радиуса на взрива. Надяваше се…
Той въздъхна, пусна бутона и изотопният експлозив М–22 избухна в цялото си великолепие.
Светът се разтърси.
От „Риджид Рейдъра“ изригна огромно, нажежено до бяло кълбо и се стрелна във всички посоки.
Към дърветата от двете страни на реката — възпламени ги за миг и ги превърна в пепел.
Под повърхността на водата — кипяща, пенеща се гореща стена, която с невероятна скорост се понесе надолу и убиваше всичко по пътя си.
Нагоре в небето — бяло сияние като проблясък на фотографска светкавица, всепоглъщаща светлина, която трябва да се виждаше от космоса.
И по самата водна шир — след останалите кораби от армадата.
Моторницата на Ван Люън и хидропланът на Дъги се движеха първи — пред гигантската вълна от бяла светлина, която поглъщаше реката зад тях.
Донякъде имаха късмет. По време на експлозията бяха на повече от триста метра от катера на Шрьодер.
Другите кораби — последният хеликоптерен понтон, двата останали патрулни катера и самият катамаран — нямаха това щастие.
Те се намираха по-близо. И разширяващата се стена от нажежена до бяло светлина просто се надвеси над тях като гигантско митологично чудовище. После внезапно обгърна понтона и катерите, взривявайки ги, преди да ги погълне и да продължи ужасяващото си напредване.
Следващата й цел беше командният кораб. Подобно на тромав носорог, опитващ се да изпревари бясно летящ камион, големият катамаран увеличи скоростта в отчаян опит да избяга от прииждащата унищожителна стена.
Ала експлозията бе прекалено бърза, прекалено мощна.
Бялата вълна го настигна, погълна го в себе си и за миг от огромния съд не остана нито следа.
И също така внезапно, както се беше надигнала, тя започна да отстъпва и да се разпръсква. Скоро изгуби цялата си инерция и изостана в далечината.
Ван Люън погледна за последен път към реката зад себе си. В небето над дърветата се издигаше черен облак дим — но току-що завалелият субтропичен дъжд бързо го разкъса.
После обаче сержантът се озърна наоколо и разбра, че в реката са останали само неговата моторница и хидропланът на Дъги.
Всъщност единственото друго нещо, оцеляло след завършилото преследване, бе малка бяла точица, която изчезваше над дърветата пред тях.
Белият хеликоптер.
ПЕТО ДЕЙСТВИЕ
Вторник, 5 януари, 18:15
— Коя си ти? — попита на немски Одило Ерхарт и силно зашлеви през лицето Рене.
— Казах ти! — извика му тя. — Казвам се Рене Бекер и съм специален агент от Bundeskriminalamt.
Белият хеликоптер летеше ниско над реката. Насочваха се на изток. Оковани в белезници, Рейс и Рене седяха в задния отсек. Пред тях бяха Ерхарт, Анистазе и Надупченото лице.
Ерхарт се обърна към Рейс.
— Тогава ти кой си?
— Той е американец… — отвърна Рене.
Старецът пак я удари. Силно.
— Не питам теб. Е, кой си ти? От ФБР? Или от флота? Сигурно сте тюлени, по дяволите, трябва да сте тюлени, за да превземете корабите ни.
— Ние сме от УСВП — отвърна Рейс.
Ерхарт се намръщи. После тихо се подсмихна.
— Не, не сте — каза той, наведе се напред и доближи месестото си кръгло лице до неговото.
На Уилям му се стори, че ще му прилошее.
Ерхарт беше отвратителен — невероятно дебел, вмирисан на пот и със злобно изражение. От устните му се процеждаше слюнка и дъхът му миришеше на конски лайна.
— Аз съм тук по молба на доктор Франк Наш — като отчаяно се мъчеше да запази спокойствие, рече Рейс. — Той е полковник от запаса и работи в Управлението за съвременни военни проучвания заедно със служители на американската армия.
Напречен разрез
— Франк Наш, а? — ехидно се ухили Ерхарт и гадният му дъх лъхна в лицето на Уилям.
— Точно така.
— В такъв случай кой си ти, Малки човече, който се опитваш да си толкова храбър? — попита немецът и свали от главата му бейзболната шапка.
— Казвам се Уилям Рейс — отвърна Уилям и хвана шапката с окованите си ръце. — Професор съм по древни езици в Нюйоркския университет.