Агентите от БКА носеха автомати G–11, а Уилям — малкия глок, който Ули бе взел от убития нацист на сметището.
Върху тениската си беше облякъл бронираната жилетка на нациста. Преди не бе обръщал внимание на униформите на немците, но сега внимателно я разгледа.
Жилетката беше невероятно лека и изобщо не пречеше на движенията. Върху задната й част обаче, която покриваше гърба, имаше странно устройство с формата на буквата „А“. То също бе леко и подобно на спойлерите на спортните автомобили, не нарушаваше аеродинамиката на жилетката.
Както винаги, и навярно абсолютно нелепо на фона на свръхмодерната броня, Рейс носеше проклетата си бейзболна шапка.
— Дигиталната снимка е готова — каза Анистазе. — В момента я пращам.
Ерхарт се обърна към Вебер.
— Заредете Суперновата.
Ученият незабавно взе идола и следван от Ерхарт, бързо излезе от офиса.
— Натам! — извика Рене и посочи към един от двата невероятно дълги въжени моста, които свързваха крайречните сгради с контролната кабина в центъра на кратера.
Рейс погледна към мината и видя две мънички фигури — едната на едър, дебел мъж, другата на дребен старец в бяла лабораторна престилка. Те пресичаха модерния мост от стоманени кабели.
Дребният носеше нещо под мишница. Предмет, увит в лилав плат. Идолът.
Ули и Рене навлязоха в участък с ниска растителност и се запътиха по посока на кратера. Уилям ги последва.
След няколко секунди тримата стигнаха до ръба на гигантската мина и погледнаха към нея.
— Това са Ерхарт и Вебер — каза Ули. — Носят идола при Суперновата!
— Какво ще правим? — попита Рейс.
— Суперновата е в контролната кабина над мината — отвърна специалният агент от БКА. — До нея водят само два моста — от север и юг. Трябва да стигнем до кабината и да изключим устройството.
— Но как?
— Суперновата се изключва с код, който се въвежда в компютъра.
— Какъв е кодът?
— Не знам — тъжно отвърна Ули. — Никой не знае. Никой, освен Фриц Вебер. Той е създал устройството, той е единственият, който знае кода.
— Страхотно — каза Рене.
Ули се обърна.
— Добре, вижте, ето как виждам нещата. От нас тримата само аз мога да стигна до контролната кабина. Ако ви видят да тичате по въжения мост, веднага ще го спуснат и ще изолират кабината. И после, ако не получат парите, ще взривят Суперновата.
Но те ме очакват да се върна и мислят, че съм ви убил. Ще се опитам да стигна до контролната кабина и да… убедя… Вебер да изключи устройството.
— А ние какво ще правим в това време? — попита Рейс.
— За да успея — отвърна Ули, — трябва да съм насаме с Вебер. Вие двамата ще изведете Анистазе и останалите нацисти от хангара.
Точно двеста метра над дъното на мината д-р Фриц Вебер натискаше бутоните на компютърен пулт. Лазерното режещо устройство до него вече работеше върху тириевия идол, затворен във вакуумна камера.
Ерхарт стоеше зад учения. А зад него, точно в центъра на контролната кабина, се издигаше внушително устройство от метал и стъкло, около метър и осемдесет.
В прозрачен стъклен цилиндър бяха поставени две конични термоядрени бойни глави, високи приблизително метър. Те бяха разположени като пясъчен часовник: горната сочеше надолу, долната — нагоре. Помежду им имаше титаниева рамка, в която трябваше да се зареди субкритична маса тирий.
Това беше Суперновата.
До устройството имаше два цилиндрични контейнера с оловна изолация, големи колкото кошче за боклук. Това бяха капсулите, в които се транспортираха бойните глави.
Конвенционалното ядрено оръжие използваше около два килограма плутоний. От друга страна, според изчисленията на Вебер, Суперновата се нуждаеше от много по-малко — само от десет грама тирий.
И тъкмо поради тази причина с помощта на двата суперкомпютъра „Крей“ и високоенергийния лазерен лъч, който режеше с точност до една хилядна от милиметъра, нацисткият учен отрязваше цилиндрично парченце от идола.
Ядрената физика беше изминала дълъг път от шедьовъра на Ю. Роберт Опенхаймер в Лос Аламос през четиридесетте години.
Суперкомпютри като двата „Крей“ можеха за минути да решат сложните математически уравнения, свързани със съотношенията между големината, масата и силата на радиоактивното ядро. Позволяваха едновременно да се извършва пречистване на инертни газове, протонно обогатяване и алфавълнова аугментация.
А изчисленията, важната част, онази, която бе отнела цели шест години на Опенхаймер и неговите сътрудници, сега продължаваха само няколко секунди.
Всъщност най-трудно за Вебер се беше оказало построяването на самото устройство. Въпреки суперкомпютрите, това бе изисквало повече от две години.