— Клеандър ни каза друго — обади се Арсит.
Лизий се обърна, лицето му беше изкривено в гримаса.
— Разбира се, че ще ви каже, като го измъчвате. Велики царю! — Той падна на едно коляно. — Дело на Арсит ли е това? — Лизий погледна умолително към Мемнон. — Знаеш колко ни мразят. Мразят теб — когато излезем на бойното поле, те ще правят, каквото си искат и ще ти пречат на всяка крачка. Единственият начин да спреш Александър е да го убиеш. Щях да го направя заради теб. Заради себе си. — Той се огледа. — Заради всички нас.
— В такъв случай — тихо го прекъсна Арсит, — защо Александър се е съгласил? Извинявай, господарю. — Арсит се обърна, на лицето му играеше подигравателна усмивка. — Нашите разузнавачи хванаха Клеандър, след като прекоси обратно Хелеспонт.
— Знаеше ли, че е заминал? — попита Дарий.
Мемнон поклати глава.
— Но защо Лизий не ти е казал за плана си?
— Щях да го направя — заекна Лизий, — но трябваше да съм сигурен. Реших, че Клеандър се е забавил по пътя.
Мемнон погледна към своя главен коняр. От една страна му вярваше, но от друга… Да изпраща вестоносец във вражеския лагер без негово разрешение?
— Знаеше ли, че Александър ще отиде в Троя? — Гласът на Дарий беше малко по-силен от шепот.
Мемнон поклати глава.
— Аз също — продължи Великият цар. — Не и докато Клеандър не падна в ръцете на Арсит. — Дарий докосна Мемнон леко по китката. — Дори да беше истина — промърмори той, — кой е Лизий, че да определя стратегията ни? Аз не искам да убият Александър и да го превърнат в герой и мъченик за цяла Гърция. Просто ще отложа неизбежното с няколко месеца, дори години. Нека Александър да прекоси Хелеспонт. Нека се срещне със съдбата, която съм му подготвил.
Лизий се опита да се вкопчи в бялата роба на Мемнон, но военачалникът се отдръпна. Погледна през рамо към Диокъл, слугата отвърна на погледа му. Беше поразен.
— Нищо не можеш да направиш — обяви Дарий и щракна с пръсти.
Фигури с черни качулки се появиха от тъмнината. Те заобиколиха Лизий, сграбчиха го за ръцете и го изправиха на крака.
— Аз ти плащах — обвини го Дарий. — Тялото и душата ти ми принадлежат. Аз съм Великия цар и главата ти е моя. Ти си дребно камъче под сандалите ми. Заведете го в Кулата на мълчанието! — нареди той. — Вържете го в клетка. Нека се люлее между небето и земята.
Лизий изкрещя и започна да се съпротивлява. Забулените пазачи го извлякоха навън.
— Докато лежиш там — изкрещя Дарий — и дълго време чакаш смъртта си, помисли си за справедливата съдба на предателите.
Пролог II
Тялото на Павзаний веднага било окачено на бесилка, но сутринта на главата му имало златна диадема, подарък от Олимпиада, която искала да покаже омразата си към Филип.
— Добре дошъл отново сред нас, Теламоне, син на Марголий!
— Защо съм тук, господарке?
— Защото притежаваш дара на живота. — Олимпиада вдигна глава. — А аз притежавам дара на смъртта.
— Господарке, и двете са в ръцете на боговете.
— Ти не вярваш в боговете, Теламоне.
— Господарке, вярвам в това, в което вярваш и ти.
Червенокосата Олимпиада, вдовица на Филип и майка на Александър, се засмя като момиче, смях, който не подхождаше нито на настроението, нито на външността й. Седеше пременена в морскозелената си рокля, закопчана на рамото със златна брошка във формата на главата на Медуза. Косата и продълговатото й мургаво лице бяха скрити от небесносинята качулка на наметката й; краката й бяха обути в груби войнишки сандали. На малката масичка от акациево дърво до нея имаше бокал, а до него всички пръстени, огърлици и гривни, които беше свалила от себе си, сякаш допирът им до кожата й беше неприятен. Потропа с крака и се загледа разсеяно в тавана, към образа на Бакхус, яхнал пантера.
Не си се променила, помисли си Теламон. От всички жени, които някога беше познавал, от всички хора, които бе срещал, единствено Олимпиада от рода на Молос го плашеше до смърт. Изучаваше гладкото й лице, острия нос над плътните червени устни, очите, които привличаха погледа му като очи на дива котка — блестящи, неспокойни, те се взираха в събеседника, сякаш се опитваха да изсмучат душата му. Теламон с мъка преглътна и се заслуша в дишането си. Знаеше правилата на играта: никога не показвай на Олимпиада, че те е страх. Тя се хранеше със страха. Сега играеше ролята, която си беше избрала — закачлива, кокетна, но под всичко това прозираше мрачна заплаха. Теламон имаше чувството, че участва в някоя от пиесите на Софокъл. Изкарвайки го без предупреждение от къщата на майка му, капитанът на стражата на Олимпиада любезно, но твърдо му беше съобщил, че е поканен на гости при единия от регентите на Македония.