— Ало?
Гласът му трепереше.
— Кой е на телефона?
— Райън Болт.
— Господи, Райън, колко се е променил гласът ти. Мики е.
Райън се усмихна.
— Къде се губиш, по дяволите? — започна да играе и да се преструва той.
— В „Бел Еър“ съм. Настанил съм се в президентския апартамент. Вдигнал съм купон край басейна. Пълно е с лесни мишени. Заобиколен съм от двайсет и пет годишна полугола плът.
— Ами колата ми е на поправка — взе да го увърта Райън.
— Ще изпратя хора да те вземат. Чакай у вас. Купонът тече.
Райън беше твърде скапан и притеснен, за да излиза, но Мики не му остави друг избор. Сетне му хрумна, че може би трябва да се пребори с депресията си, да бъде човек като Мики и да се наслаждава на живота. Вероятно така нямаше да мисли за бъркотията, в която се бе превърнал животът му. Спомни си, че Мики може да превръща в реалност разни неща.
Хотел „Бел Еър“ беше холивудски аквариум, в чиито живописни води лениво плаваха лебеди. Богатите риби имаха частни вили и се излежаваха край басейна в очакване на края на бракоразводните си дела. От време на време в ресторанта се вмъкваше някоя финансова акула. Гръбната му перка изсъскваше, а неискреността беше заседнала между зъбите му като остатъци от храна.
Тони Нюйоркчанина закара Райън там с дълга черна лимузина и го поведе към президентския апартамент, който се намираше зад басейна.
Телохранителят почука на вратата и тихо каза:
— Аз съм.
Вратата се отвори и Райън видя най-красивата жена на света. Тя беше на двайсет и седем-осем години и имаше лъскави черни коси. Очите й бяха зелени, а смуглата й кожа — досущ естествена коприна. Беше облечена в екип за тенис, разкриващ изящните й, загорели от слънцето крака. Какво ли правеше Мики край басейна, когато тази богиня го чакаше в апартамента, помисли Райън.
— Райън?
Тя като че ли го познаваше.
— Да…
Гърлото му беше пресъхнало, а стомахът пареше.
— Това съм аз, Лусинда. Сестрата на Мики. Не ми казвай, че си ме забравил.
— Лусинда… — най-после каза той, като отчаяно се мъчеше да си спомни.
— Да. Виждали сме се, когато бях малка — усмихна се тя. — Тогава ти бях много навита.
Райън се опита да се ухили похотливо, но не успя.
— Влез. Мики говори по телефона.
Тя го покани в обзаведената с антични мебели стая. Тони застана до вратата. Мики беше с гръб към тях. Беше облечен в риза на точки и бермуди. Обувките беше нахлузил на бос крак. Скъпият му „Ролекс“ блестеше алчно и неприкрито.
— Добре. Провери онази работа и ми се обади.
Той затвори и се обърна. Кръглото му херувимско лице мигновено се преобрази и засия в усмивка.
— Хей, Райън… Сестра ми е станала голяма хубавица, нали?
— Да.
Райън не можеше да откъсне очи от нея.
— Тя е в лятна ваканция.
Мики прегърна Лусинда.
— Нали не си още в колежа? — попита Райън.
— Завърших „Сара Лорънс“ и сега правя докторат по психология в Калифорнийския университет.
— Не я пуснах в Харвард — ухили се Мики.
— След петното, което лепна на фамилното име, там щяха да ме поставят под денонощно наблюдение — пошегува се тя.
— Е, хайде, не бях толкова зле… Нали, Райън?
— Беше ужасно зле — усмихна се Райън, припомняйки си почивните дни, когато се бяха срещнали случайно в Ню Йорк, докато учеха в колежа.
— Трябва да тръгвам. Имам урок по тенис в един часа. Радвам се, че те видях, Райън.
Лусинда спря пред него, протегна ръка и го погледна в очите… После излезе.
— Хайде да обядваме — предложи Мики. — Запазил съм маса в ресторанта на хотела.
Управителят ги настани на най-хубавите места.
— Хей, Райън, не ме разбирай погрешно, но добре ли си?
— Разбира се. Защо?
— Изглеждаш скапан. Да не взимаш наркотици, а?
— Не. Какви ги дрънкаш? Да не си се побъркал?
Мики не се беше променил. Както винаги, говореше без заобиколки. Още притежаваше онова излъчване, което привличаше хората.
— Лусинда е много красива — каза Райън, опитвайки се да смени темата.
— Да, много е сладка. Дава съвети на хлапета, които не могат да си закопчават панталоните. Прекарва часове наред с тях.
Управителят донесе менюто и извади тефтер да запише поръчките.