Предстоеше му подновяване на договора, а отдел „Кадри“ в Ю Би Си още не беше започнал преговорите. Много лош знак.
Брентън се страхуваше от срещата с Уолас Литман. Знаеше, че ако загуби длъжността си на коментатор въз основа на рейтинга, трябва да се качи на самолета за Кливланд и да се залови с предишната си работа в телевизия Дабъл Ю Ен Би Уай, ако, разбира се, може да я получи.
Най-после лимузината дойде и го закара в Черната кула на Литман. Целият най-горен етаж беше на разположение на милиардера финансист.
Докато вървеше към частния асансьор, Брентън погледна отражението си в старинното огледало. Имаше леко издадена напред четвъртита челюст, равни бели зъби и черна коса, посивяваща на слепоочията. На шейсет години той имаше вид на опитен държавник, който внушаваше доверие у зрителите. Но въпреки това те го изоставяха.
Изпитваше неясен страх. Вратата се отвори и той се озова в мраморно преддверие, украсено с оригинални произведения на световноизвестни майстори.
Икономът чакаше да вземе палтото му, а Уолас Литман се вмъкна бързо във фоайето.
Литман винаги ходеше издокаран на работа — дори вечер и в неделя той си слагаше костюм от три части и вратовръзка. Никога не махаше сакото си. Имаше изправена стойка, която крепеше ниския му ръст от метър шейсет и пет до последния милиметър.
— Хубаво е, че намери време да дойдеш — каза Литман, сякаш Брентън можеше да откаже на поканата му.
— Винаги ми е било приятно да се срещаме, Уолас — отговори той, съзнавайки, че бе започнал с опашата лъжа.
— Видя ли новите ми картини? Това е Ремингтън, а онова — Реноар.
Литман бълваше известните имена, но не поглеждаше картините. Брентън разбра, че те не са тук, за да им се наслаждават, а за да смайват посетителя.
Влязоха в кабинета и Уолас седна. Брентън забеляза, че скъпият му костюм не се намачка. Очите на Литман се вторачиха в уплашения коментатор.
— Имаме проблем, Брентън.
— Повечето проблеми могат да бъдат решени.
— Този може би не.
Сърцето на Брентън подскочи и се стовари върху диафрагмата му. Успя да издържи спокойно на погледа на Уолас. Годините, прекарани пред камерата, извършиха чудото.
— Не се преструвам, че знам какво кара хората да гледат телевизия — продължи Уолас. — Откакто купих Ю Би Си, съм поразен от онова, в което се превръщат зрителите. Но ние сме медия, която живее от рекламата.
— Не бива да приемаш сериозно ноемврийския рейтинг, Уолас. Знаеш, че в събота, неделя и понеделник по Ей Би Си даваха футбол, а ние — онази ужасна програма за животните. Не получихме интересни новини… Загубихме десет процента от зрителите. И това наистина е обидно.
Брентън беше взел данните за тези аргументи и бръкна в джоба си да ги извади, но Уолас го спря.
— Брентън, не искам да гледам проучванията. Интересува ме рейтингът. Студеният, неоспорим факт е, че ти слизаш все по-надолу. Как ме виждаш да подновя договора си с един коментатор, който ми струва два милиона долара на година, чиято популярност спадна с десет процента за шест месеца? Това е моят проблем, Брентън.
Театрално замислен, Литман потърка брадичката си.
— Накъде биеш, Уолас? — попита Спенсър. Страхуваше се от отговора и главата го заболя.
— Губим пари заради новините. А те би трябвало да са печелившият център. Занимавам се с бизнес, за да печеля.
— Тогава не предавай на живо дебата в Айова. Ще изпратим там два камиона със сателити и подвижна телевизионна станция. Ние сме единствената телевизионна мрежа, която ще предава на живо. Това е безумие. Който е предложил това, трябва да провери коефициента си за интелигентност.
Брентън подозираше, че идеята е на Стив Израел.
— Мисля, че дебатът в Айова е важен. Решението беше мое. А коефициентът ми на интелигентност е най-малкото колкото твоят — рече Уолас.
Шибаният разговор не можеше да вземе по-лоша насока от тази, помисли Брентън. Щяха да го уволнят. Дребният финансист стана, приближи се до коментатора и бащински сложи ръка на рамото му.