Ей Джей стана и се приближи до един от прожекторите. Включи го, за да види към кой стол е насочен, после махна стъклото. Близна пръсти и отвинти крушката. Замени я с двеста и петдесет ватова халогенна крушка, която извади от куфарчето си. После сложи стъклото на прожектора и подмени и другите крушки. Единствената, която не докосна, беше на насочения към втория стол вдясно прожектор. Тийгардън прибра старите крушки в чантата си, излезе бързо от павилиона и заслиза по стълбата, като си подсвиркваше.
Брентън Спенсър пристигна рано. Цял ден го боля глава. Дадоха му най-хубавата гримьорна, която обаче се оказа жълт подземен затвор без прозорци. Диванът беше изцапан с кафяви петна. На тоалетката не светеха шест от лампите. Накани се да се оплаче, но се отказа. Така или иначе мисията му беше самоубийствена, затова обстановката нямаше значение. Беше донесъл сивия си костюм и черната вратовръзка на райета, с които изглеждаше добре на екрана. В чантата му имаше и хавлиен халат. Извади го и съблече ризата и джинсите си. Застана пред голямото огледало и се огледа скептично. Чувстваше се странно. Главата му беше замаяна. Пулсирането в слепоочията му се усилваше. Изведнъж ослепителна болка прониза челото му и пред очите му се спусна бяла завеса. Брентън падна на колене и се хвана за главата. Имаше чувството, че някакъв зъл звяр е отхапал част от мозъка му. Седна на студения бетонен под и изохка. Болката беше толкова силна, че едва не припадна. Опитваше се да запази съзнание. Някакъв инстинкт за оцеляване го подтикваше да не се предава… Направеше ли го, мозъкът му щеше да блокира. Грабна една хавлия и я притисна до устата си, като дишаше задъхано през носа. Онова, което бе предизвикало разкъсващата болка, започна да утихва. Челото му пулсираше ужасно, но пронизващата болка изчезна. Стоя така уплашен до смърт около десет минути? После стана и се погледна в огледалото. Беше бял като восък. Приближи се, залитайки, до тоалетката, взе пет-шест аспирина и ги глътна с водата от каната. Успя да се добере до дивана и легна. Пое няколко пъти дълбоко въздух.
Какво беше това, по дяволите, зачуди се той. Не смееше да помръдне. Накрая дойде време да го гримират, да се облече и да излезе на сцената, за да се срещне с кандидат-президентите.
Пред конгресния център кандидатите започнаха да слизат от автомобилите си като звезди на холивудска премиера. На отсрещната страна на улицата, зад въжетата, стоеше тълпа гласоподаватели. Техниците бяха готови с микрофоните и камерите. Всеки кандидат спря, за да му направят снимка и да каже няколко думи.
Пристигна черната лимузина на временния водач. Отзад имаше няколко души, сред които председателят на Комитета на Демократическата партия в Айова. Скатина беше техният официален кандидат и те бяха организирали посрещането му.
Сенаторът се държеше самоуверено. Той водеше с голяма преднина според последните социологически проучвания и знаеше, че ще победи в Айова.
— Тази вечер ще бъде много специална, защото ще обещаем няколко неща на жените в Америка. И аз мисля, че е време да удържим на обещанията си…
Техниците вече бяха започнали да прибират апаратурата, когато червеният пикап със семейство Колфийлд и Хейз Ричардс спря пред конгресния център. Броните бяха кални, а предното стъкло мръсно. Бъд поиска да измие пикапа, но Ей Джей не му позволи.
Първо слязоха Бъд и Сара, сетне Хейз Ричардс. Неколцина техници вдигнаха глави и се обърнаха. И тогава се сетиха… Да, онзи губернатор от Роуд Айланд. Някои с нежелание отново сложиха камерите на раменете си.
— Последен пристига кандидатът Хейз Ричардс — каза по микрофона Лон Фредерикс от телевизионната мрежа Дабъл Ю Екс Уай Оу. — Губернаторе, губернаторе…
— Добър вечер — каза Хейз.
— Губернатор Ричардсън, вие сте почти неизвестен в Айова. Храните ли някаква надежда, че ще спечелите? — попита Лон Фредерикс.
— Името ми е Ричардс… Хейз Ричардс. Не знам дали ще спечеля. Дойдох тук на собствени разноски да се опитам и да кажа онова, което мисля.
— Губернаторе, насам — извика Кен Венабъл, който се беше смесил с репортерите.
— Да… — рече Хейз и го погледна в очите.
— Кои са хората, с които сте дошли? — подхвърли топката Кен.
— Това са Сара и Бъд Колфийлд. Те имат ферма в Гринел, която е ипотекирана и всеки момент ще стане собственост на банката. Аз пренощувах у тях. Бъд и Сара са причината, поради която участвам в тази кампания. Заради тях и хората като тях. Искам да накарам Америка да заработи за хората като семейство Колфийлд.