— Аз не съм кандидат-президент — каза Брентън, отстъпвайки напълно от поведението си на водещ.
— Тези мъже са сложили главите си в торбите и аз мисля, че трябва да им се извините за снизходителното си отношение и заради неуважението, което проявявате към тях и към институциите, които те представят. Вие сте типичен пример за онова, което е порочно в целия процес. Искате да ни насъскате един срещу друг, за да предизвикате конфликт, който ще повиши рейтинга ви. Според мен, мистър Спенсър, вие сте най-голямата злина, която тази страна може да ни предложи. Искате да ни скарате заради лична изгода.
Брентън Спенсър застана в средата на сцената. Челюстта му увисна, докато дишаше задъхано.
Тед се развика на операторите.
— Покажете някой друг. Той прилича на шибана пъстърва на сухо.
— Не съм длъжен да търпя това — каза накрая Брентън, обърна се и напусна сцената.
Кандидат-президентите седяха с отворена уста. Хейз стана и се приближи до трибуната.
— Какъв беше последният въпрос? — обърна се той към изпълнената със сподавен смях зала. — А, да, стачката на шофьорите. Ами ако бях в родния град на мистър Скатина, Ню Йорк, и имах възможност да говоря с участниците, щях да намеря начин да постигна компромис, защото е крайно време американците да престанат да се карат помежду си. Най-силната и най-великата нация в света е разкъсвана от противоречия — не защото не можем да се конкурираме, а защото не можем да се съсредоточим и да постигнем споразумение. Аз искам да променя това. Снощи, вместо да спя в „Савой“ като останалите кандидати, аз пренощувах у Сара и Бъд Колфийлд, в тяхната ферма в Гринел. Съвсем скоро банката ще вземе фермата на семейство Колфийлд. Не защото не са работили или планирали. Не защото не са вложили сърце и душа в онова парче земя, а защото федералното правителство е предпочело да пренебрегне тежкото им положение и е избрало да инвестира времето си в писане на закони за повишаване на заплатите си, докато двама човека в Гринел, Айова, се прощават с мечтата си. Повече от всичко на света искам да накарам тази страна да заработи отново — за Бъд и Сара Колфийлд и за всички вас.
— Пони! — изкрещя Ей Джей в тясната гримьорна.
Мики гледаше дебата в кабинета на баща си, а Джоузеф спеше на горния етаж. Всичко стана така, както го бяха запланували. Хейз бе победил. Мики се изкушаваше да се обади на Уолас Литман и да го поздрави за изпълнението на Брентън Спенсър, но разговорите с Уолас винаги го нервираха, затова се въздържа. Приближи се до барчето да си налее чаша портвайн и чу, че някой остави нещо на мраморния под в коридора. Излезе и видя Лусинда, която взимаше палтото си от закачалката. В преддверието имаше малка пътническа чанта. Сестра му държеше билет за самолет.
— Къде отиваш? — попита той.
— Здрасти. Не знаех, че си тук. Гледа ли дебата?
— Къде отиваш? — повтори Мики и се приближи до нея. Грабна билета от ръката й и го погледна. — Айова? — искрено се учуди той.
— Ще си купувам тоалети — усмихна се Лусинда.
— Не виждаш ли какъв е той, Лу? Не можеш ли да го погледнеш и да разбереш?
— Не знам за какво говориш.
— Райън е откачен. Четири от петте му сетива не функционират.
— Как можеш да говориш така?
— Това е самата истина. Откакто го познавам, той зависи от другите. Трябваше дори да го уредя да чука мадами, когато бяхме хлапета. Трябваше да му намеря работа, защото никой не искаше да го наеме. Погледни го — всяко шибано решение, което е взел в живота си, е грешка. А сега е почти на четирийсет години и е станал за смях в Холивуд. По дяволите, как е възможно да станеш за смях в един град, пълен със задници, педали и актьори?
— Мислех, че ти е приятел.
— Лусинда, ела тук. Време е да поговорим.
Той я хвана за ръката и я заведе в кабинета си. Посочи й един стол и се настани на канапето срещу нея. Тя сложи ръце на коленете си и зачака.
— Ние сме Ало. Цял живот сме носили това име като затворнически номер. Отначало това ме побъркваше. Но сега се гордея с него. Името ни е закалило, направило ни е по-силни. По-различни и специални. В нашето семейство няма място за слабаци.
— Той ми е само приятел, Мики. Преживява… труден период. Опитвам се да му помогна.
— Аз съм твой брат. За мен е важно да знам, че мога да разчитам на теб.
— Но това е лудост. Ти го доведе вкъщи, когато Райън беше едва на петнайсет години. Щом мислиш така, защо го покани?