— Ние се споразумяхме — каза Бъд. — Съгласих се с Том по всички точки.
— Извадих късмет — ухили се Том Бартъл.
Хейз седна до масата, отвори куфарчето си и извади тесте карти.
— Има ли желаещи за белот? — ухили се той.
След два часа тримата излязоха, осветени от прожекторите на телевизионните камери. Бъд вдигна ръка, за да призове за тишина.
— Извинете… Моля, млъкнете. Ще направим изявление.
Те изчакаха, докато новинарските екипи се приготвят.
— Постигнахме споразумение — заяви Том Бартъл. — Подписахме временен договор, който сигурно ще бъде ратифициран от Асоциацията след няколко часа.
От представителите на медиите се изтръгна силен стон на изумление.
— От страна на шофьорите — завърши Бъд — искам да кажа, че ние сме доволни. Моят управителен съвет ме упълномощи да приема временния договор и бих желал да призова колегите си — връщайте се в камионите, момчета, стачката свърши.
Хейз не каза нищо. Стоеше между двамата и изглеждаше благодарен.
— Губернатор Ричардс… Стан Хукс от Си Би Ес — извика един висок плешив репортер. — Как предизвикахте такъв поразителен резултат?
— Искам да изясня едно — аз не реших спора. Само сложих на масата няколко нови карти и едно свободно мислене — откровено заяви Хейз. — Това не беше спор, в който работниците и управата не можеха да се споразумеят, а само един пример за края на разединението и за добрата воля, проявена от хора, които старателно се опитваха да решат проблемите. Радвам се, че участвах в това. Мисля, че Америка отново ще заработи, ако й дадем възможност.
Ей Джей гледаше предаването в стаята си в хотел „Шери Недерланд“ и обядваше. На лицето му имаше усмивка, а на брадата — сос от спагети.
— Мамка му! Невероятно! — ухили се на екрана той.
33. Проверка на ковчега
Започнаха да идват по обед. Посетители с опечалени лица и в черни костюми, копринени ризи и рисувани на ръка вратовръзки. Първи пристигнаха семейство Медина. Донът от Ню Йорк седеше със сина си на задната седалка на кафявия, правен по поръчка „Ролс-Ройс“ с бронирани стъкла. Двамата му ужасни виетнамски телохранители се возеха отпред.
Барт ди Агуста „Доктора“ дойде в един часа, придружаван от съпругата и тримата си синове. Бяха долетели от Чикаго. Наричаха го така, защото през 60-те разчлени враговете си с моторна резачка за дърва по време на един делови спор в Ню Йорк. Той смъкна прозореца на взетата под наем лимузина и погледна двамата охранители на семейство Ало, предвождани от Пулакарпо ди Пауло, братовчед на Мики и новобранец в бранша.
— Ди Агуста — каза той на новодошлия роднина от Палермо, който провери името му в списъка и учтиво попита на развален английски дали шофьорът може да остави шефа си пред главния вход и да върне колата, за да не стане задръстване.
Пени беше в траурно облекло, поздравяваше всички и им благодареше за съболезнованията.
Мики беше в кабинета и приемаше всеки гост поотделно, говореше тихо и уверяваше всички, че баща му е умрял спокойно и семейството ще понесе загубата.
Някои бяха дошли от уважение, но всички очакваха с нетърпение да видят отворения ковчег, за да се уверят с очите си, че Джоузеф Ало е мъртъв. После щяха да насочат вниманието си към Мики и да преценят дали е достатъчно силен да върти фамилния бизнес.
Лусинда беше на горния етаж. Чула бе за смъртта на баща си по телевизията и се беше върнала в голямата къща, за да бъде с майка си. Отбягваше брат си. Срещнаха се случайно в кухнята и се погледнаха, без да си кажат нищо. Тя мина покрай него и излезе в коридора. Хората й говореха и изказваха съболезнованията си, но не й обръщаха особено внимание. Моментът беше тъжен, но и политически. Всяка промяна във властта засягаше всички. Вече се сключваха и изпробваха нови съюзи. Лусинда се качи горе, за да бъде сама и да се опита да овладее смесените чувства, които изпитваше към гнева на брат си и смъртта на баща си.
Погребението беше в шест. Църквата, която бе избрал Мики, беше една готическа католическа катедрала в центъра на Трентън. Хареса я, защото беше голяма и имаше скрит страничен вход, който щеше да затрудни агентите на ФБР да направят снимки на опечалените.
В пет часа следобед органът изпълни погребален химн за Джоузеф. Дългите обективи бяха подпрени на дръжките на вратите на федералните коли. Агентите наблюдаваха с безизразни лица, без да си правят труда да прикриват присъствието си.