Първото, което го порази, беше, че там в различни посоки тичаха множество млади хора, без да имат видима цел. Той спря един млад мъж, който прелиташе покрай него.
— Търся Брентън Спенсър.
— О, боже — възкликна човекът и избяга.
Каз скоро разбра, че помещението не е пълно с млади напористи професионалисти, а с уплашени хора. Видя една тълпа пред вратата на кабинета и си проправи път през служителите. Един плешив трийсетгодишен мъж се бе навел над Брентън Спенсър, който лежеше в безсъзнание на белия килим. Стив Израел бе долепил ухо до гърдите на Брентън и слушаше сърдечния ритъм. Неколцина новодошли се опитаха да изблъскат Соломон.
— Спокойно — рече той. — Аз съм лекар.
Те му направиха път веднага и той се приближи до падналия новинар.
— Извикахте ли „Бърза помощ“?
— Обадихме се преди три минути — отговори Израел.
— Какво се случи?
— Брентън имаше ужасно главоболие. Излезе от студиото и се прибра в кабинета си. И когато влязох да го повикам, го заварих така.
— Добре. Отдръпнете се…
Каз имаше опит както от Корейската война, така и от няколкото големи престрелки, докато работеше във ФБР и започна с основните жизнени показатели. Сърцебиенето на Брентън беше едва доловимо и неравномерно, а дишането — рязко и глухо. Каз отвори устата и издърпа езика, като улесни достъпа на въздух към белите дробове. Повдигна клепачите. Дясното око изглеждаше нормално, но лявата зеница беше уголемена до размерите на пистолетно дуло малък калибър.
— Мозъчен кръвоизлив. Обадете се на „Бърза помощ“ и им кажете да съобщят в болницата, че ще им трябва добър мозъчен хирург. Състоянието на този човек е критично.
Медиците пристигнаха след няколко минути. Каз им помогна да сложат Спенсър на количката и да го качат в линейката. Те се опитаха да се отърват от него, но той размаха документа си, чиито срок бе изтекъл и каза:
— ФБР. Този човек е важен свидетел на убийство. Идвам с вас.
Не искаше да изпуска Брентън от поглед. Линейката се отдалечи от тротоара и се стрелна из града. Сирената й заглушаваше шума от уличното движение.
Отзад медиците предаваха по радиовръзката показанията за жизнените функции на пациента в нюйоркската окръжна болница, където неврохирургът се подготвяше за операция. Каз се притесняваше заради повишаващото се кръвно налягане и неравномерния сърдечен ритъм на Брентън.
Натовареното движение забави линейката, докато съдбоносните минути летяха. Нарастващото налягане върху мозъка на Брентън започна да блокира нервните центрове и да изтрива паметта, личността и мислите му.
Гумите изсвириха и линейката спря пред входа на отделението за спешни случаи. Двама санитари грабнаха носилката и я качиха в чакащия асансьор.
— Това е оня от вечерните новини.
Каз погледна часовника си и извади фалшивия наказателен документ от джоба си, скъса го и хвърли парчетата в кошчето за отпадъци.
Беше уморен и ядосан. Но професията му беше такава. Понякога закъсняваше за броени минути.
Райън чу за Брентън Спенсър по новините и предположи, че инцидентът е станал, преди Каз да се добере до него. Цял следобед се опитва да се свърже с Лусинда. Искаше да й се обади в отсъствието на Соломон, защото знаеше какво е отношението му към сестрата на Мики. После се свърза с телефонния си секретар в Малибу и след рутинното съобщение чу гласа й.
— Райън, Лусинда е. Взех клетъчния телефон на майка. Номерът е 609-555-9056. Дочуване.
Гласът й звучеше немощно и колебливо. С треперещи пръсти Райън набра номера.
— Здрасти. Чух съобщението ти — с разтуптяно сърце каза той, когато тя отговори.
— Трябва да те видя, Райън.
— Аз съм в един хотел на име „Синя дъга“ в Трентън. Долнопробен е, но не се изненадвай. Стая 506.
— Не може ли да се срещнем другаде?
— Не. Ще разбереш защо, когато дойдеш тук.
— Липсваш ми — предпазливо каза тя.
— И ти ми липсваш. И, Лусинда, внимавай да не те следят.
От другия край на линията последва мълчание, сетне тя каза: