— Хей, селянино — каза Мики и докосна врата му.
Джони не се събуди и Мики сграбчи превързания остатък от ръката му и го стисна силно. Тринайсет Седмици изстена и отвори очи.
— Говори — заповяда Мики.
— Отряза ми китката.
— Къде е Болт?
— Не знам. Той ми отряза ръката.
— Не е възможно да е действал сам — тихо отбеляза Мики.
— Влезе в къщата с момичето от картината.
— Каква картина? Какви ги дрънкаш?
— Портретът у вас.
Възмущението към Лусинда вледени стомаха на Мики, а лицето му пребледня.
Тринайсет Седмици съзря изражението му и разбра, че гледа в очите на злото. И това беше последното, което видя.
Мики измъкна възглавницата под главата на Джони, притисна я до лицето му и я задържа. Тринайсет Седмици се опита да я махне, но отрязаната му ръка замахваше безпомощно. След няколко минути престана да се съпротивлява и се гмурна в мрака.
37. Репортер следовател
Доктор Джаз си тръгна, а Коул Харис прекоси улицата и купи чаша кафе от автобусната спирка. Беше разменил няколко думи с рошавия, дъвчещ пура човек, когото Райън нарече Каз. Журналистическият инстинкт му подсказа, че е попаднал на нещо голямо.
Единствената страст в живота на Коул бяха историите за преследване на престъпници. Ценеше ги най-много от всичко през петдесет и шестте си години. Дълбоко в душата си той беше репортер следовател.
Започна да се занимава с журналистика като ефрейтор във Виетнам. Изпращаше личните си наблюдения от бойните действия в „Старс енд Страйпс“. После го раниха в крака и Коул се върна в родния си град.
Намери си работа във вестник „Детройт Фрий Прес“, където се занимаваше с престъпленията.
Заради упоритото си задълбочаване в подробностите Харис постигна изключителен успех. Отразяваше всичко — от студената война до неуспешните опити на Майър Лански да емигрира в Израел.
Кариерата му процъфтяваше до момента, когато се опита да излъчи по телевизията поредица от серии, посветени на факта, че мафията е тайният собственик на казината в Атлантик Сити. Коул намери достатъчно убедителни доказателства, за да постави под съмнение разрешителните за хазарт на няколко казина. Ала по необясними причини новинарският съвет на Ю Би Си свали от ефир сериите. Коул възрази въпреки изричната заповед на вицепрезидента Стив Израел. След две седмици Стив го повика в кабинета си.
— Работата ти не отговаря на изискванията на това направление — заяви плешивият млад вицепрезидент.
— Шегуваш ли се? Носител съм на две награди „Пулицър“…
— Съжалявам. Вчера на сутрешното съвещание обсъждахме този въпрос и изпълнителните продуценти са единодушни.
— Тук не става дума за моя професионализъм, а за факта, че не искам да изтегля от програмата историите за Атлантик Сити.
Вродената му параноя на новинар се развихри.
— Прибери си нещата от бюрото и дай пропуска и значката си на охраната.
Коул отиде в кабинета си и седна, като се замисли за случилото се. Изведнъж се почувства толкова отчаян и обиден, че скочи и се втурна в заседателната зала в „Елипсата“, където точно в десет часа се състояха ежедневните „сутрешни съвещания“.
Както обикновено, огромната зала беше претъпкана. Около масата седяха вицепрезидентите на различните направления.
Стив Израел ръководеше съвещанието. Присъстваха и продуцентите, директорите на политическите направления, водещите на двете коментарни рубрики, Брентън Спенсър от нощните новини, политическите наблюдатели и всички старши кореспонденти.
Коул нахлу в залата и се обърна към „важните клечки“.
— Би трябвало да се засрамите.
— Коул, моментът не е подходящ — сряза го Стив Израел.
— Семейство Ало притежава негласно две казина в Атлантик Сити. Имам убедителни доказателства… и свидетели, които са присъствали на срещите между Мики, баща му Джоузеф и членовете на синдиката към хотел „Мърфи“. Прегледах данъчната документация на семейство Мърфи. През 80-те те са притежавали магазини за мебели. Откъде, по дяволите, са намерили пари да купят два хотела и едно казино?