Накрая реши, че му трябва добър специалист. Повече никакви улични типове, размахващи бейзболни бухалки. Беше му необходим човек, който нямаше да пропусне мишената. Баща му разказваше за някакъв бивш агент от ЦРУ, политически убиец, известен с прозвището Призрака. Силвио Кандрате беше наемникът на Призрака и уреждаше ангажиментите му. Мики се наведе и потърси номера на Силвио в тефтерчето на баща си. Намери го, затвори вратата на кабинета и се обади по скрамблера, който баща му бе инсталирал.
Каза на съпругата на Силвио да му предаде да се обади веднага щом се прибере вкъщи. После седна пред бюрото и взе вестника с усмихнатото лице на Хейз на първа страница. Спомни си как зализаният политик се потеше в караваната, докато Мики купуваше душата му и се вгледа в снимката.
— Ще държа в ръцете си президента на Съединените щати — тихо каза Мики.
Властта беше избраният от него наркотик.
Телефонът на Елизабет иззвъня в два и трийсет и осем след полунощ. Тя беше заспала неотдавна, защото двойката на горния етаж вдигаше шум до един часа. Елизабет се претърколи на другата страна, погледна часовника и вдигна слушалката.
— Елизабет Апългейт ли е? — попита един женски глас.
— Кой иска да знае?
— Вие ли бяхте секретарка на Райън Болт?
— Хей, скъпа, колко е часът?
— Райън е с мен. Той не е много добре. Вие сте били негова секретарка…
— Какво му е? — попита Елизабет, опитвайки се да подреди мислите си.
— Нуждаем се от помощта ви. Райън каза, че можете да вземете микробуса на брат си. Трябва да ни закарате на едно място.
Елизабет не бе чувала Райън почти от един месец. Тя имаше нов шеф, който беше много опърничав. Задържаше я след работното време и не искаше да й плаща за допълнителните часове. А сега бившият й шеф се обаждаше в два часа сутринта и искаше услуга. Бедата беше там, че тя не можеше да откаже нищо на Райън. Той беше един от хората, на които винаги бе помагала.
— Дайте ми да говоря с него.
— Минутка.
— Здрасти — чу се гласът на стария й приятел.
— Райън?
— Извинявай, Лиз… Не бих те молил, но… Можеш ли да ми помогнеш?
Изведнъж Елизабет се притесни ужасно.
— Какво се е случило, Райън?
— Загазих.
Елизабет се уплаши.
— Добре, ще взема микробуса. Къде си?
— Не знам. Чакай малко…
Чу се шумолене и отново заговори младата жена.
— „Маунтин Роуд“ 1600, Валенсия.
— Това е в подножието на Маджик Маунтин.
Мястото беше най-малко на четирийсет и пет минути.
— Ако имате пари, може да ги използваме. Бих ви написала чек, но се страхувам, че ако го осребрите, може да си навлечете неприятности.
— Защо?
— Ами брат ми ще го види и…
Лусинда млъкна, защото не искаше да обяснява на Елизабет в какво я въвлича.
— Зарежете парите и побързайте — добави тя.
— Спасителният микробус на Елизабет Апългейт потегля.
Тя затвори и се облече. Тръгна към вратата, но се върна и влезе в банята, където се среса и си сложи грим.
— По дяволите — каза Елизабет на глас. — Още съм му навита.
Измина разстоянието за трийсет и пет минути, защото движението не беше натоварено. „Маунтин Роуд“ беше точно преди завоя за склоновете на Маджик Маунтин. Тя спря на паркинга и видя един висок чернокож мъж, който стоеше до камион с правителствени номера. Той махна платнището и Елизабет видя Райън, който лежеше върху едно одеяло. Тя слезе от микробуса, като остави мотора включен. После съзря Лусинда и сърцето й се сви. Младата жена беше много красива и имаше дълги лъскави коси и изящни черти.
— Аз съм Лусинда Ало — каза хубавицата.
— Елизабет Апългейт — представи се тя и насочи вниманието си към Райън.
Той изглеждаше отслабнал и болнав.
— Какво се е случило с него?