— Мистър Тийгардън… Лесли Уинг от Ю Би Си. Тази нощ е много вълнуваща — започна тя, а стратегът се обърна и се ухили на камерата.
Хората зад него викаха радостно и танцуваха.
— Ами, изглежда, сме на прав път, Лесли.
— Само допреди един месец Хейз беше неизвестен на политическата сцена, а сега по всяка вероятност ще спечели кандидатурата на Демократическата партия.
— Американците търсят нещо. Те са ядосани, защото в сегашната система на управление има нещо отчайващо погрешно. Хейз олицетворява справедливостта. Той ще промени процеса на управление. Ще отнеме институциите от ръцете на вашингтонските лобисти. Хейз ще управлява така, както искат хората. Ето защо съм с него и смятам, че цяла Америка е с него заради това.
— Благодаря — каза Лесли и се обърна към камерата. — Тук е истинска лудница, Дейл. Радостта на хората е неподправена.
— Кажи ми, Лесли — попита Дейл, — има ли някаква вест от губернатора Ричардс. Кога ще слезе да изнесе словото на победата?
— Ще се опитам да разбера, Дейл.
Тя тръгна след Ей Джей, но той започна да танцува полка с една дебела дарителка на кампанията. Двамата размахваха ръце и крака и подскачаха като хипопотами.
— Съжалявам, Дейл, но тук е невероятно.
Райън и Лусинда гледаха, без да говорят, а вятърът поклащаше леко яхтата.
— Какво има за вечеря? — попита накрая той.
— Мисля да отида в града и да купя пържоли. Какво ще кажеш за говеждо на скара, зелена салата, хляб с чесън и най-хубавото вино, което успея да намеря?
— Чудесно.
Лусинда слезе долу, махна банския си костюм и облече едни шорти на Линда и фланелката, която намери в чекмеджето под койката в предната каюта. После скочи в гумената лодка, включи мотора с пет конски сили и потегли да купи храна. По пътя към Авалон тя се зачуди дали кошмарът е свършил, или едва сега започва…
44. Шишкото
Вицепрезидентът Джеймс Андерсън — Шишкото гледаше новините в резиденцията си в морската обсерватория на „Масачузетс авеню“. Самият той току-що бе завършил обиколката си из южните щати, но реши да се върне във Вашингтон и да гледа резултатите. Предварителните избори в Републиканската партия не представляваха кой знае каква конкуренция. Андерсън нямаше сериозен съперник. Имаше подкрепата на партията и влиянието на настоящия президент Чарлс Котън — Краля. Онова, което го безпокоеше, беше необикновеният ентусиазъм на медиите към Хейз Ричардс и особено на новия чернокож коментатор Дейл Хелингър от Ю Би Си. Андерсън извика ръководителя на кампанията си Карл Хендерсън или, както всички го наричаха, Хени.
— Гледаш ли, Хени?
— Какво? Хейз Ричардс ли?
— Да. Допреди един месец никой не беше чувал за него, а сега ще накара Америка отново да заработи за всички нас.
— Не унивай, Шишко. Това е тяхната нощ. Ние не сме интересни, защото ти се състезаваш почти без съперници. Добрата новина е, че Скатина ще отпадне от надпреварата. Току-що разговарях по телефона с неговите хора. Поддръжниците му казали, че ако тази вечер не спечели, повече няма да го финансират. Следователно той е вън от играта. На твое място бих атакувал Хейз, особено след като Скатина е от твоя щат, Ню Йорк, и там гласовете може да се разделят на две. Остави Хейз Ричардс да се потопи тази вечер в славата, а утре ще започнем атаката с оная мадама.
— Този начин на действие не ми харесва, Хени. Трябва да спечелим сами, с идеите си.
Андерсън беше един от онези рядко срещани политици, които винаги запазват достойнство. Големият му проблем беше, че е безличен. Собствените му служители се шегуваха, че Шишкото е толкова незабележим, че преследвачите му могат да го загубят дори в асансьор. Но въпреки това животът му представляваше един постоянен възход към върха.
Обичаше политиката още от дете. Баща му беше сенатор три мандата. Джеймс бе участвал в Корейската война. Започна в Сеул като неопитен лейтенант и стигна до закоравял в битките командир на рота. Наградиха го с два ордена „Пурпурно сърце“ и с една „Сребърна звезда“, но след като го раниха, той отказа да се прибере в родината и предпочете да се лекува в Сеул. И тази история го издигна в очите на хората. „Шишкото“ беше прякорът му от училище. Вече не беше дебел гимназист, но прозвището все още някак му прилягаше.
Андерсън се беше издигнал бавно в партийната йерархия, но лека-полека хората ставаха зависими от него и накрая осъзнаваха каква непреклонна сила притежава младият мъж и го избраха в Конгреса.