— Разубеди я, както направи преди — предложи Хейз.
— Ще се опитам, но тогава я излъгах и тя вече е разбрала това. Вероятно съм изгърмял патроните си.
— Е, тогава какво да направим?
— Ще я забавим.
Двамата седяха умълчани, когато стюардът подаде глава.
— Затегнахте ли коланите, господа?
— Да, да тръгваме — отговори Ей Джей.
Моторите забръмчаха и самолетът се понесе по пистата.
След няколко минути вече набираха височина. Излязоха от ниската утринна мъгла, показаха се на слънчевата светлина и се отправиха на изток.
— Защо да я забавяме? Каква ще бъде ползата ни от това?
— Обадих се на Мики — монотонно каза Ей Джей.
Хейз го погледна. Не беше сигурен какви можеха да бъдат последствията.
— Каза, че ако ние не можем да се погрижим за нея, той ще го направи.
Хейз гледаше човека, с когото бе израснал, и се чудеше дали е възможно да говорят за едно и също нещо.
— Какво, по дяволите, означава това?
— Само, че ще се погрижи за нея. Не мога да му попреча да прави каквото иска.
— Попитах те какво означава това? — повиши тон Хейз.
— По-тихо — каза Ей Джей и се огледа, но двамата бяха сами в празната кабина.
— Искаш да кажеш, че ще я убие ли? — прошепна Хейз.
— Не знам какво ще направи… Може да я заплаши и да я вразуми. Откъде да знам?
Двамата дълго мълчаха.
— Хейз…
Ричардс гледаше изгряващото слънце.
— Погледни ме…
Хейз най-после се обърна, но красивото му лице беше безизразно.
— Нали за това мечтаехме, човече. Още от училище. Ти и аз… Да стигнем там, където искаме… В Белия дом, Хейз, в Овалния кабинет.
Ричардс не каза нищо. Лицето му беше озарено от оранжевата светлина и трудно разгадаемо.
— Помниш ли какво казвахме, когато бяхме деца? — продължи Тийгардън. — Колкото по-нависоко се катери маймуната, толкова повече й лъсва задникът. И сега нашите задници са изложени на показ. Трябва да направим всичко възможно. Белият дом… това е наградата. Може би човек не може да спечели такава награда, ако не бъде готов да направи решителната крачка и да я вземе.
— Как ще се погрижи Мики?
— Не знам, Хейз, но ако искаш да станеш президент, трябва да я спрем. Онези хора ни дават много пари. Няма да стоят и да гледат, докато съпругата ти ги хвърля на боклука.
Хейз знаеше, че Ей Джей има право. Първоначалният шок премина и той вече не беше сигурен колко нещастен ще се чувства след цялата история.
В девет и петнайсет самолетът се приземи в Провидънс и спря пред служебния терминал. Хейз и Ей Джей мълчаха почти цял час. Качиха се в ленд ровъра на Тийгардън и отидоха в дома на губернатора. Улиците на Провидънс още бяха задръстени от сутрешното движение. Когато паркираха в гаража под къщата, часът наближаваше десет.
— Колата на Анита я няма — каза Хейз, докато вървяха към асансьора.
Домът беше тих. Секретарката на Анита още не беше дошла. Тръгнаха по коридора и влязоха в апартамента й. Веднага разбраха, че е заминала. Навсякъде бяха разпръснати дрехи. Явно бе бързала. Ей Джей отиде в банята, за да провери дали козметиката й е там.
— Заминала е — безучастно отбеляза той.
— Какво ще правим сега?
— Ще намеря уличен телефон и ще се обадя на Мики. Той трябва да я спре.
Тийгардън започна да рови в джоба си за монети и попита:
— Имаш ли дребни?
— Използвай това — отговори Хейз и извади картата си от портфейла.
— Знаеш ли, че наистина си неадекватен в кризисни моменти?
— Какво? — ядосан и смутен попита Хейз.
— Искаш да се обадиш на главата на фамилията Ало с картата си. Нали ще впишат разговора в банковата ти сметка?
Ей Джей слезе долу и набра номера на Мики от монетния автомат в преддверието.
— Обажда се Ей Джей. Искам да говоря с Мики — каза той на непознатия, който отговори.
След миг чу механично преобразения глас на Мики. Предположи, че това се дължи на скрамблера.
— Да?
— Заминала е — съобщи Тийгардън.
— Тя е в добри ръце — отговори Мики.