— Няма да е разумно, ако бъде наранена. Не мисля, че ще изглежда добре, ако някой спечели номинацията и след двайсет и четири часа загуби съпругата си.
— И двамата сме на едно мнение. Може би все още имаме нужда от нея.
— Точно така — съгласи се Ей Джей.
— Кажи на приятеля си, че аз ще се погрижа за всичко.
И линията прекъсна, преди Тийгардън да добави нещо. Докато окачваше слушалката на апарата, го осени странно прозрение. Беше въвлечен в заговор за отвличане. Дори в най-безразсъдните си мечти Ей Джей не си беше представял комбинация от обстоятелства, които биха го накарали да извърши подобно нещо.
Тийгардън смяташе, че е благороден, забавен и отзивчив приятел, който винаги търси доброто у хората. Тайното му оръжие беше острият ум. Албърт, момченцето, израснало на „Бийкър стрийт“, номер 234, не би сторило зло никому. Това не влизаше в плана. И все пак, той току-що се бе обадил на дона на мафията в Ню Джърси, за да обсъдят отвличането на Анита Фарингтън Ричардс — жена, която харесваше и уважаваше.
Ей Джей се приближи до асансьора и натисна копчето. Докато чакаше, той се вгледа в изкривеното си отражение в полираната месингова врата. Изглеждаше по-широк и по-нисък, а кожата му беше лъскава и жълтеникава. Приличаше на Мики Ало.
Вратата се отвори и той се качи в кабината, която го погълна в махагоновия си корем, където Ей Джей за пръв път през живота си се зачуди какво е станало с онова момченце от „Бийкър стрийт“.
47. Мрак
Стаята беше малка и тъмна. Нямаше прозорци и въздухът лютеше от вонята на плесен и урина. Тя седеше със завързани зад гърба ръце. Раменете я боляха и беше жадна. В устата й беше напъхана някаква кърпа или хавлия. Отначало се разплака, но носът й се напълни със слуз, затрудни дишането й и тя едва не се задуши. За щастие осъзна опасността, преди да стане късно и в името на оцеляването си се застави да спре да плаче. Успокой се, каза си тя, дишай бавно. След няколко мъчителни минути освободи достъпа на въздух до белите си дробове.
Анита Фарингтън Ричардс беше ужасена, но бе решила, че единственият й шанс да оцелее, е да запази самообладание, да остане спокойна и да се надява да намери начин да поговори с похитителите си — хора, чиито лица не видя.
Беше излязла от губернаторското жилище в осем и трийсет. Сложи куфара в багажника на колата си и потегли към „Ривър стрийт“, където възнамеряваше да се срещне с адвокатката си Сюзан Солтър. Анита си бе уговорила среща с нея, без да казва на никого. Тя караше към кантората на Сюзан, когато на един червен светофар зад нея застана кафяв „Шевролет Камаро“. Една тъмна фигура изпълни страничния й прозорец. Преди да успее да извика, вратата се отвори и двама мъже се настаниха на предната седалка до нея. Анита започна да пищи, но единият я блъсна долу и натъпка кърпа в устата й. После се наведе и прошепна в ухото й:
— Мълчи или си мъртва.
Колата потегли и Анита чуваше шума на уличното движение и гласа на мъжа до шофьора, който от време на време даваше указания.
— Ей там, вдясно… В средата на улицата… Те ще отворят портата.
Анита се опита да раздвижи краката си.
— Мръднеш ли, ще те цапардосам по главата — каза мъжът.
После спряха. Разнесе се някаква остра миризма — вероятно на бензин. Покриха главата й с някаква качулка и й разрешиха да се надигне. Завързаха ръцете й зад гърба и я поведоха по неравния тротоар. Една метална врата се отвори. Бутнаха Анита нагоре по стълбите и сетне в стаята. Махнаха качулката от главата й, затвориха вратата и я оставиха в мрака.
Тя отчаяно се опитваше да се държи и да запази разсъдъка си. Беше я обзел вледеняващ страх, който периодично я тласкаше към безумието. Мислите й препускаха трескаво и се спираха на незначителни подробности от живота й. А сетне се впускаха в празното пространство.
О, боже… повтаряше наум тя, какво ще правят с мен? Как е възможно да ми се случи това?
Ей Джей беше изпратил самолета обратно в Мемфис, за да вземе представителите на пресата и предизборния щаб. Хейз остана в губернаторското жилище, а Тийгардън влезе в кабинета си. Седна на старото кожено кресло и се опита да си възвърне част от вълнението, което бе изпитал само преди няколко часа, когато научи резултатите от изборите в Супер Вторника. Но напразно. Радостта му бе изместена от ужасно безпокойство.
Хени Хендерсън се обади в дванайсет и десет. Секретарката каза обичайното „В момента мистър Тийгардън го няма“, но Ей Джей застана нащрек, когато тя попита: „Бихте ли повторили номера, мистър Хендерсън?“.