— Заплашваш ли ме?
— Това не е заплаха, а обещание. Ще те пъхна зад решетките, Мики.
— Каня те да опиташ, дрисльо.
— Спомняш ли си, когато бяхме ученици, Мики? Аз бях по-добрият от теб. Винаги те побеждавах. Която и категория да избереш, аз те превъзхождам.
— Категорията е убиец. Ти не си убиец, Райън. А аз съм. За теб играта винаги е имала правила. Аз имам само едно правило — да спечеля на всяка цена. Затова прицели се добре, глупако. Не се притеснявам, защото още не ми се е случило нищо лошо.
Мики затвори и Райън наистина се почувства глупак. Когато Лусинда се върна на кея, той седеше на пейката.
— Боли ли те? — попита тя, като видя напрегнатото му изражение.
— Не… Да вървим.
Тя му помогна да стигне до количката за голф. Настани го в нея, седна зад волана и двамата потеглиха към болницата.
Армандо Васкес гледа дълго след тях. Жилавото му тяло свидетелстваше за двайсет и осемте години, прекарани в Южен Лос Анджелис. Тялото му беше покрито с белези от ножове и имена на бивши приятелки. Погледна малката снимка на Райън, която държеше в ръката си, после стана от пейката в края на пристана и се вторачи в отдалечаващата се електрическа количка. Бръкна в джоба си и извади малък остър нож за рязане на линолеум. Облегна се на перилата и зачака завръщането им.
В болницата цареше оживление. В чакалнята кихаха и подсмърчаха ученици с възпалени синуси. Неколцина от тях погледнаха крадешком Лусинда и Райън. В девет и петнайсет училищният преглед свърши и доктор Андреа Луис излезе и ги видя да чакат търпеливо, хванали се за ръце.
— Значи това е Бил?
— Моля? — попита Лусинда.
— Лорен и Бил, не си ли спомняте? Това сте вие двамата. Записах ви в дневника.
После, без да чака отговор, лекарката протегна ръка на Райън.
— Аз съм доктор Андреа Луис.
— Приятно ми е. Аз съм Бил.
— И още как.
— Бихте ли прегледали крака му? — рязко попита Лусинда.
— Можете ли да вървите?
— Мога да подскачам добре.
Лусинда и доктор Луис му помогнаха да влезе в лекарския кабинет. Помещението беше боядисано в жълто и имаше шкаф, пълен с лекарства и превързочни материали, както и метална маса за прегледи, покрита със стерилна хартия. Райън легна на масата, а Андреа взе ножица от подноса с инструменти.
Лусинда събу маратонките и смъкна панталона му. Превръзката се беше обагрила в кафеникавочервено. Лекарката я погледна внимателно.
— Отстрани ли е раната? — попита тя.
— Да.
Доктор Луис пъхна ножицата под превръзката, сряза я и внимателно я махна. После се вгледа в шевовете на доктор Джаз.
— Кой заши раната?
— Един лекар от Ню Джърси. Лошо ли е зашита? — попита Райън.
— Напротив, много добре. Имате ли треска?
— Не…
— Взимате ли антибиотици?
— Той ми даде силна доза пеницилин.
Доктор Луис се обърна, взе тампон, напоен с дезинфекционен разтвор, и почисти мястото около раната.
— Това е рана от огнестрелно оръжие, нали?
Не последва отговор.
— Не мога да ви лекувам, без да извикам шерифа.
— Моля ви, не го правете. Едни хора се опитват да го убият… влиятелни хора. Ако разберат, че е тук, ще дойдат и ще го застрелят.
— Защо?
— Просто ще го направят.
— Полицията ви търси — отсече лекарката и веднага почувства, че я обзема страх.
— Не — каза Райън. — Нека да сключим сделка. Ще се махнем оттук… Не ме преглеждайте и не ми давайте лекарства. Щом не сте ме лекували, няма за какво да докладвате.
Доктор Луис не знаеше какво да направи. Беше лекарка само от шест месеца. Това беше първата й работа, откакто завърши медицина. Искаше да бъде интернист и затова кандидатства за място в болницата, като мислеше, че ще бъде много интересно, но не се беше пазарила за такова нещо. От друга страна, някакъв нелогичен подтик я караше да им помогне. Те не приличаха и не говореха като престъпници. Явно бяха с добро образование, имаха открити лица и бяха изключително привлекателни.
— Не е толкова лесно. Законът не казва, че ако не ви лекувам, не трябва да докладвам на полицията. Там пише, че трябва да съобщавам за всяка огнестрелна рана, която видя.