Главният резултат от съзнателното й приложение — растежът на гигантските деца — минаваше незабелязано, но случайните загуби, липсата на определени количества от храната винаги предизвикваха много приказки и правеха силно впечатление. Колкото повече деца израстваха, толкова повече липси биваха констатирани. Храната бягаше като живо същество, което съзнателно не се поддава на надзор. Смесена с брашно, тя като малко облаче политаше при най-лекия ветрец и навред посаждаше нещо ново. От време на време се появяваха гигантски растения, насекоми или животни, които съжителстваха с човека.
Например село Пангбърн в Беркшир трябваше да се бори с гигантски мравки. Трима души бяха ухапани от тях и умряха. Настана паника, започна война и макар че неприятелят бързо беше победен, той остави след себе си неизличими промени в природата. Освен мравките на едно място се появи чудовищно висока трева, на друго — великански лопуш, на трето — цял рояк гигантски комари, на четвърто — хлебарки, които трябваше да бъдат убивани с огнестрелно оръжие.
Изобщо в много краища на земното кълбо се водеше отчаяна борба между малки и големи и представителите на първите проявяваха понякога нечувано мъжество.
Но на пръв поглед „обичайният ход на нещата и събитията“ не се промени. Хората гледаха на мутантите великани като на случайност, с която могат да се справят посредством временни мерки. След като премина паниката, предизвикана от произшествията в Хиклиброу, дори Катергам, независимо от красноречието си, бе принуден да отстъпи и придоби славата на „краен“.
Водачът на тогавашната обществена мисъл — доктор Уинкълс — смело заяви, че в „обичайния ход на нещата“ не е станала никаква промяна, и всички му повярваха. Представителите на едно ново направление, наричано тогава прогресивен либерализъм, дори се усъмниха в реалността на проповядвания от самите тях прогрес на всичко дребно. Щом „обичайният ред“ е неизменен, значи и техните мечти са непостижими. А те мечтаеха за малки нации, малки общини, малко самоуправление, малки работници — изобщо за всичко, което е малко, чистичко, микроскопично и съвършено, а едрото наричаха „вулгарно“.
През това време гигантските деца растяха, трупаха сили и знания, започваха да проявяват своите лични стремежи и изобщо подготвяха се за извършване на големите дела, които съдбата им бе отредила. Човечеството свикна с тях, призна ги, макар и като любопитен факт, а не като нещо същностно в природата. Когато те проявяваха своите сили и способности, то се учудваше, но не много, както се удивляваме на разни любопитни „феномени“. Някои вестничета разказваха как децата на Косар — и трите — вдигали цял топ, хвърляли гюлета на стотина метра и скачали по двеста фута. Съобщаваше се, че са изкопали най-дълбоката шахта в света и че след време тя щяла да минава през цялата земна кора.
Същите малки вестничета мечтаеха как някога гигантските деца ще местят цели планини, ще прехвърлят мостове през моретата, ще прокарват тунели под тях и т.н. „Чудесно, нали! Ех, че лесно ще се живее тогава на този свят!“ — казваха си малките читатели на тези вестничета и се залавяха за своите работици, като че ли гигантските деца бяха създадени за тяхно удобство. Всъщност за тези деца подобни подвизи бяха наистина играчка, изразходване на енергия, която все още не бе съсредоточена в определена посока. Децата още не бяха успели да опознаят себе си. Те играеха по детски, а гигантската сила в тях растеше в полза на бъдещото гигантско поколение хора, които трябваше да си създадат и гигантски цели.
Ако погледнем на този преходен период от дистанцията на времето, така да се каже, ще съзрем в него неотклонния процес на развитие на едромащабното в света, но тогава никой не забелязваше това. Никой в течение на няколко века не е долавял упадъка на Римската империя, който сега разглеждаме като непрекъснат закономерен процес. Съвременниците на тези процеси обикновено не ги забелязват; така както отблизо виждаме само отделните дървета, но не можем с един поглед да обхванем цялата гора, която ясно се очертава от разстояние.
Дори и умните хора си помислиха, че Храната на боговете може да даде на света няколко необикновени, чудати и ефимерни явления, които наистина трудно се подчиняват на установения ред, но не могат да го разрушат.
За страничния наблюдател, с една дума, най-учудващото нещо от онова време ще се окаже несъкрушимата енергия на народните маси, които спокойно продължаваха да се занимават със своите обичайни работи, без да обръщат внимание на зараждащата се сред тях нова гигантска сила, предопределена за велики дела. Така както в началото на водопад широкият и дълбок поток морно влачи водите си, сякаш им предстои да се носят по този начин до самия океан, народните вълни по това време мирно се плискаха, без да предчувстват катастрофата. Стъпките на приближаващата се епоха на гигантите вече отекваха, а в обществото се разпространяваха все същите приказки за упадъка на науката, за най-добрата формула на прогреса, за жълтата заплаха. Големи промени в хода на историята никой не очакваше, защото изпитаните средства да се променя този строй с малки революции, в които дребни хорица смъкват някой мъничък деспот, за да застанат на негово място, се бяха дискредитирали. На никой не му хрумваше, че новата, истинската, голямата промяна ще се извърши с нови, мощни средства. А тази промяна вече се подготвяше.